Миналия месец беше открит нов „Сталин център“ в Барнаул, Сибир. Целта му, подобно на предшествениците му в руските градове Пенза и Бор, е да прослави комунистическия диктатор, пише за СиЕнЕн Джейд Макглин, старши сътрудник в Центъра за стратегически и международни изследвания.
Наред с подчертаното увеличение на статуите на Сталин в цяла Русия – повече от 100 от 2012 г. насам – центровете на Сталин изглежда потвърждават една опростена история: Кремъл реабилитира „Вожда“ – или великия лидер.
Но по-задълбочената проверка усложнява историята. Първият Сталински културен център беше открит през 2016 г. в западния руски град Пенза с подкрепата на местните комунисти – но не и на партията на руския президент Владимир Путин „Единна Русия“.
Вторият такъв център, който отвори врати през 2021 г. в Бор, също в западната част на страната, първоначално беше частна инициатива на местен комунистически бизнесмен. Започна със статуя на Сталин, надвиснала над река Волга. Кметът на Бор дори поиска премахването му, макар и неуспешно.
И сега най-новият център, в Барнаул. Той е създаден от Комунистите на Русия, радикална и маргинална сталинистка партия, която е отделна от много по-голямата прокремълска Руска комунистическа партия.
С други думи, тези центрове, подобно на много от новите паметници на Сталин, не са наложени от Кремъл, а по-скоро обикновени или поне недържавни инициативи. Може би това не трябва да е изненадващо. Според независимия център „Левада“ Сталин заема първо място в тяхното проучване: „Кой е най-великата фигура на всички времена и всички хора“ от 2012 г. насам.
Разбира се, това благоприятно мнение не е безспорно. Руската правозащитна организация „Мемориал“ работи неуморно повече от 30 години, за да документира съветските престъпления, които бяха широко обсъждани по време на Горбачов и постсъветската епоха.
Съвсем наскоро руският журналист и YouTube звезда Юрий Дуд силно изобрази ужасите и наследството на сталинските лагери за принудителен труд Гулаг в своя документален филм от 2019 г. „Колима: Родното място на нашия страх“. Видеото в YouTube има над 29 милиона гледания.
Отношението на Путин към Сталин взема под внимание и двете позиции. Вместо възхвала на комунистическия диктатор, той предлага донякъде двусмислен възглед, който се стреми да успокои както про-, така и анти-Сталин електората в руското общество.
За да направи това, той замазва, но не отрича големия мащаб на терора и репресиите на комунистическия диктатор. През 2017 г. Путин откри първия в Русия паметник на жертвите на сталинските репресии в Москва: „Стената на скръбта“. По време на откриването той заяви: „Никога повече не трябва да тласкаме обществото към опасната пропаст на разделението.“
През неговите 24 години на власт риториката на Путин по отношение на Сталин остава сравнително последователна. Той не отрича престъпленията на Сталин, а по-скоро се опитва да отклони вниманието от тях, признавайки ужаса на Гулаг и масовите репресии, но настоявайки, че споменът за тези престъпления не трябва да засенчва постиженията на сталинизма. Според него усилията за прекалено „демонизиране“ на Сталин са част от атака срещу Русия.
Заглушаване на жертвите на Сталин
Докато Путин не показа голям ентусиазъм да прославя Сталин, правителството му работи методично, за да заглуши или поне да направи абстрактен спомена за жертвите на Гулаг.
Например, мемориалният комплекс „Перм-36“, единственият останал непокътнат Гулаг в Русия, беше поет от местните власти през 2015 г. Когато беше отворен отново, отделните истории за живота на затворниците бяха заменени от съдържание, прославящо пазачите на затвора и приноса на лагера за производството на дървен материал по време на Втората световна война.
От друга страна затварянето през 2021 г. на Мемориала — който документира съветските нарушения на човешките права, особено по време на Големия терор — и неотдавнашното премахване на плочите с „последен адрес“, отбелязващи жертвите, изпратени в Гулаг, почти сигурно бяха ръководени от държавата инициативи, които се стремят да заличат напомнянията за човешката цена на сталинските репресии.
Премахването им обаче не може да се сведе само до въпроса за наследството на Сталин — то може да се разглежда и като опит да се елиминират доказателства за престъпленията на службите за сигурност, в които се корени кариерата и властовата база на Путин.
В крайна сметка мисленето за отделните жертви води до мислене за отделните извършители.
Путинисткият режим
Изтриването на персонализирани напомняния за Гулаг и терора трябва да бъде контекстуализирано в рамките на използването на историята и мита от Кремъл за легитимиране на путинисткия режим, войната на Русия срещу Украйна и статута на велика сила на страната. Както заяви прокурорът в процеса за ликвидация на Мемориал през 2021 г.: „Мемориал опетнява нашата история. Това ни принуждава – поколение от победители и наследници на победители – да оправдаем нашата история.“
Коментарите на прокурора разкриват не непознаване на тъмните петна от историята, а желание те да бъдат игнорирани. Има очевидни паралели с днешния ден, когато много руснаци усилено се опитват да игнорират опустошителната война, която страната им води срещу съседна Украйна.
Разбира се, това е по-уместна точка за сравнение от идеята, че режимът на Путин по някакъв начин се доближава до този на Сталин. Приблизителното лишаване от свобода на между 628 и 1011 политически затворници в днешна Русия е ужасяващо напомняне за бруталния авторитаризъм, с който управлява Кремъл. Но да го сравняваме с милионите, изпратени да работят до смърт в сибирски трудови лагери или екзекутирани в мазета на КГБ, е хиперболично.
В какво Западът греши за Сталин и Путин
Освен това тези сравнения отклоняват вниманието от важните различия между режимите на Сталин и Путин. Отвъд драстично различните мащаби на репресиите, най-очевидният е, че сталинизмът е дълбоко мобилизираща идеология, която се стреми да преработи човека и предприе индустриализация с безпрецедентен мащаб и скорост. Това съвсем не е така в Русия на Путин, където правителството вместо това насърчава ритуален патриотизъм и политическа апатия.
Подобни заключения сочат неразрешими въпроси на политиката и сигурността на Запада. Ако Путин беше на власт единствено благодарение на машината на репресиите, тогава не Русия е заплаха за сигурността, а нейния режим. В такъв случай проблемите, породени от неговия режим, биха престанали да съществуват, когато той престане да съществува.
По същия начин, ако някой твърди, че Путин е единствената движеща сила зад реабилитацията на Сталин, тогава може да продължи фантазията, че ако не беше Путин, руснаците биха прегърнали западната либерална демокрация и биха спрели да оправдават жертвата на хиляди животи за капризи на държавата.
Тези предположения са погрешни и им липсват нюанси, колкото и утешително да е такова плитко разбиране на руското общество.
Западната тенденция да се сведе масовата престъпност до всемогъщ лидер винаги е била подвеждаща. Дори сталинизмът не беше дело на един човек, а на службите за сигурност и лица, готови да изобличават съседите си за жилищни права или дребни оплаквания, както роденият в Киев руски писател Михаил Булгаков толкова безмилостно осмива в своите разкази от онова време.
По същия начин усилията да се преструваме, че путинизмът е дело само на един човек, ще доведат до късогледо мислене и лоши аналитични прогнози по отношение на бъдещето на Русия. Въпросът за позицията на Путин по отношение на сталинизма предполага, че той далеч не е всемогъщият подбудител на култ към Сталин, а по-скоро манипулативен мениджър на различни, про- и анти-Сталин обществени нагласи, които той се опитва да балансира и слее в работещ и обединяващ национален разказ.
Фактът, че забележителна част от руското общество излъчва носталгия по лидер, който репресира милиони, осветлява широко разпространени и тревожни въпроси, които трябва да доведат до прогнози и планове за Русия след Путин.
Проблемът не е само в един силен човек – той е, че толкова много хора искат такъв силен човек на водещо място.
