Поредица български правителства официално определят България като лоялен член на НАТО и ЕС, а на неформално ниво нещата са различни, често – обратни. Такава констатация прави политилогът Огнян Минчев в анализ, публикуван профила му във Фейсбук:
Пропагандата за Русия, която диктува дневния ред на народите срещу „разкапания и гнил Запад“ е може би най-старият мит на кремълската идеологическа манипулация – от стари съветски времена. В България този мит се подкрепя силно не само от разпространяващата го пета колона, но и от голямо мнозинство управляващи политически лидери, които го утвърждават не чрез пропаганда, а чрез поведението си.
Поредица български правителства функционират на две различни нива – официално и полускрито. На официално ниво България се определя от тях като страна-член на НАТО и ЕС, изпълняваща съюзническите си задължения, лоялна и категорична. На неформално ниво нещата са различни, често – обратни.
Първо, за 18 години членство в НАТО ние не сме си мръднали дори и пръста за да превъоръжим нашата малка, но все пак армия по стандартите на Атлантическия съюз. Едва преди две години кабинетът на ГЕРБ закупи осем изтребителя Ф-16 като част от евентуална сделка „да не ни се карат“ за Турско-Балканския поток… Две белгийски стари фрегати бяха докарани във Варна – едната май още няма двигател. Нещо друго? Няма друго. Има редовни договори с Москва за „ремонт“ на МИГ-29 и друга руска техника от съветските времена, както и съдебно дело срещу бившия министър на отбраната Н. Ненчев, че се е опитал да ремонтира самолетите в Полша – все пак НАТО-вска страна.
Поддържането на българската армия в подобно състояние е в резултат на силен натиск от Москва.
Програмата минимум на Кремъл е в България да не влизат американски оръжейни системи (помните ли как едно служебно правителство за две седмици пробута сделка за Грипен?). Програмата максимум на Москва – системна, целенасочена деморализация на българската държава, общество и въоръжени сили чрез поредица от хибридни кампании, създаващи комплексна представа за неадекватност, уязвимост на българската отбрана в НАТО, както и за неизбежно сурово наказание за пребиваването на „братушките“ в Атлантическия съюз – като акт на предателство към Москва. Оттук – жалкото и унизително поведение на български политици, непрекъснато блъскащи главата си над въпроса – как най-малко да участваме в общата отбрана на НАТО, за да не дразним „руснаците“… Как да държим в Черно море само „чайки и платноходки“, когато Москва и Анкара държат огромни военни флотилии в относително ограничената акватория на нашето море…
Следват гениалните „атлантически“ изказвания – „Крим е руски“, „санкциите срещу Русия да бъдат премахнати“… и т.н. Тези „атлантически“ български политици срамежливо поддържат едно номинално членство на България в НАТО по различни причини. Някои от тях просто си обичат Русия – по селски романтично – и с неудобство произнасят фразите на принадлежност към институциите на Запада. Тази „обич“ е всъщност примитивен израз на покорство, инерция на образование по военни училища и милиционерски школи, и т.н. Някои сред тях са поемали и поемат ангажименти към политически и корпоративни субекти, представляващи руски държавен интерес в България и на Балканите. Трети се страхуват, че ако защитят българския стратегически избор категорично, ще ядосат властелина на Кремъл и той ще им изпрати зелени човечета с прашец от плутоний или новичок… Не е като да не се е случвало – включително в България.
Съществен проблем на българската стратегическа потиснатост и самоунижение пред Москва са ангажиментите за подпомагане на де факто руски стратегически интереси не само в България, но и в региона на Балканите. Над България летят самолети, пренасящи оръжие за ключовия руски съюзник в региона – Белград. Ако това ни се съобщава, лъготят ни за „граждански полети“. Прокарахме коскоджамити газопровод от Турция за Сърбия, отказвайки се дори от транзитните такси, дължими по неизпълнения все още договор на „Газпром“ с България от 2006 г. Платихме го от джоба си този газопровод. Направихме Сърбия регионален хъб за газ на Западните Балкани. Срещу какво? Дали поне от Москва и Белград ни казаха едно „благодаря“? Отношенията между София и Скопие са все още на точката на замръзването от две години насам, а Белград изпраща своята телекомуникационна компания да закупи повечето кабеларки в Скопие – и да ги управлява със сръбско пропагандно съдържание… Какво се случва зад кулисите на българската регионална политика?
Вчера се развълнувахме от изявление на руското МВнР, че НАТО трябва да прекрати присъствието си в България и Румъния. А кога ще се развълнуваме от неформалните ултиматуми на Москва България да поддържа едно чисто номинално присъствие в НАТО, докато я изкомандват да направи пореден геополитически „кръгом“ на североизток?
Държавите около нас се състезават за получаване на максимални отбранителни ресурси по линия на НАТО – оръжие, организация, инфраструктура, контингенти. Гърция – един много неохотен член на НАТО през Студената война – днес активно привлича атлантическо присъствие на своя територия – бази, оръжие, международна инфраструктура. Защо? Защото вижда, че при отслабване притегателната сила на Анкара към Атлантическия съюз на югоизточния фланг на Алианса се създава вакуум на сигурността – и някой трябва да го попълни в своя полза. Защо това да не е Атина? София през това време се е скрила в килера и рисува платноходки да не би да я заподозрат в агресивни действия спрямо Русия.
Кои сме ние, къде сме и какво искаме? Заемайки предпазливи неутралистки позиции на какво разчитаме за гарантиране на своята отбрана? Да ни съжалят и да ни простят от Москва? Че кога се е случвало нещо подобно? Да ни разберат, че ни е страх и сме гузни пред Москва и да ни носят на гърба си другите страни-членки на Алианса? Че НАТО да не е благотворителна организация…? Никой не говори и дори не допуска мисълта за една възможна България, която да е агресивна или свръхентусиазирана във военно или стратегическо отношение. Всеки трябва да си знае капацитета и да си мери мястото. Но докога ще служим на абсурдния мит, че с неутрализъм ще успеем да се скрием толкова добре в някой ъгъл, че никой да не ни забележи и никой да не ни шамароса. Неутралитетът е фикция – говорихме това още преди 20-25 години. До нас на Балканите са мощни и амбициозни в проектирането на сила нации. Турция е все по-амбициозна и със защитими претенции за самостоятелност в проектиране на регионална хегемония. Сърбия се въоръжава до зъби с руско оръжие защото винаги е била предпочитаният и привилегированият съюзник на Москва на Балканите. Румъния е все по-мощен атлантически фактор в региона – заедно с Полша. Ние кои сме? И защо, по дяволите сме такива?
