Интервюто на Тъкър Карлсън с Владимир Путин е интересно по няколко причини. Това е първото интервю на руския президент със западен (и то американски) журналист от началото на войната. Досега имаше само две интервюта, и двете с британската Би Би Си, нo нa по-ниско ниво, съответно с външния министър Сергей Лавров и руския посланик във Великобритания Андрей Келин. Всички останали интервюта на руското ръководство през последните две години бяха пред медии от Третия свят. Вярно е, че Карлсън е опозиционен журналист и не работи (вече) за голяма медия. Само две седмици по-рано обаче Лавров беше интервюиран за американската телевизия CBS. Така че безспорно има някакво раздвижване на границите на позволеното, дали защото американците разбраха, че украинска победа е невъзможна, дали защото изборите в САЩ наближават, все едно.
Путин взе най-доброто за себе си от това интервю, прокарвайки няколко много важни послания до американската публика. Първо, че конфликтът в Украйна има дълбоки исторически корени, които не се разбират добре на Запад, поради което западната намеса не спомага за решаването му. Второ, Путин успя да се разположи едновременно като руски лидер и като американски опозиционер, който въплъщава мечтата на зрителите на Тъкър Карлсън за президент. Той сподели, че в ключови разговори с американските президенти, с които се е срещал, те са му казвали едно, а скоро след това били разубеждавани набързо от анонимните мандарини на дълбоката администрация. Американците, които подкрепят Тръмп, отдавна подозират, че това е така и че демократично избраните им главнокомандващи са сериозно ограничени от неизбран административен апарат. Либералите не отричат това, а просто се различават по положителната си оценка за тази „дълбока държава“, която за тях е необходим коректив на демокрацията. Руският президент стигна по-далеч, заявявайки, че не знае кои центрове взимат решенията в Америка. Във всеки случай той ги обвини не в злина, а в най-обикновена некомпетентност, което за американската публика е по-лошото обвинение, тъй като не е въпрос на гледна точка. И на трето място, Путин загатна, че Западът вече разбира, че Русия няма да бъде победена на бойното поле, но не знае как да излезе от ситуацията без унижение.
Всичко това са пропагандни послания. Да, всяко политическо интервю е пропаганда. Да чуеш внимателно една пропаганда впрочем е доста полезно, защото при внимателно разчитане, от нея можеш да разбереш всичко. Истината в политиката е скрита на открито. Путин получи пълен комфорт от Тъкър, това е вярно. Тъкър получи каквото му трябваше на него – рейтингов и кариерен връх. Всички критики срещу неговата журналистическа етика са меко казано неоснователни. През последните десет години Путин е давал половин дузина дълги интервюта и ако изключим онези с Оливър Стоун, всички са били с „критични“ журналисти. И какво направиха те? Успяха ли да го притиснат в ъгъла? Ако искаха да го уязвят и да разклатят неговата власт, можеха да използват шанса си да му зададат всички онези въпроси, които руските журналисти не могат. Да го питат за олигарсите Ротенберг, Чубайс, Абрамович и безбройните подобни крадци, от които е пропищяла цяла Русия. Или как точно се управлява Газпром. Ако Тъкър има грях, то е че не го попита какви са връзките на Путин с онзи човек Медведчук и с какво е толкова важен, че руснаците размениха за него пленниците си от Азов, при положение че денацификацията беше уж главната им цел. Вместо да използват „имунитета“ си на западни журналисти, за да го ударят по слабите му места – които обикновено са вътре, а не вън от Русия – те просто замерваха с лесни за връщане топки, които галеха суетата му и го правеха да изглежда твърд и патриотичен пред домашната публика (а даже и пред част от американската).
Това, че си спазвал линията на Държавния департамент, не означава непременно, че си пържил Путин по време на интервюто. Напротив, тази линия е по принцип най-удобната за него във вътрешен план, а вътрешният план е най-важният за неговата власт. “Знаете ли, че еди-какво-си е непопулярно в цивилизования свят? Защо нападнахте еди-коя-си страна? Ще признаете ли, че Русия е убила еди-кой-си?” Отговорите на тези въпроси са лесни, когато плащаш данък обществено мнение само в собствената си държава. Всички онези журналисти от американските и британските телевизии, които интервюираха Путин през последните години искаха същото, което и Тъкър Карлсън – кариерен успех. И това получиха. С единствената разлика, че той има смелостта да го търси сам, без голяма корпорация зад гърба и без да върви по официалната линия на своята държава. Не знам как да дефинирам журналистическата етика, но всяка дефиниция, която не включва нещо такова, няма да е пълна.
Тончо КРАЕВСКИ, „ФИЛТЪР“
