Когато албанският премиер Еди Рама говори на пресконференция на Срещата на върха на Западните Балкани вчера следобед в Брюксел, аз се подготвих за приключение и не очаквах да се съглася с него. И все пак ето ни тук, пише албанското издание „Екзит“.
Рама е известен със своя безпрекословен, доста груб начин на говорене, често в ущърб на други политици, гражданско общество или медии, но този път негова жертва беше ЕС и той беше прав да се насочи към тях.
„Съжалявам ги. Надявам се, че можем да им помогнем„, каза Рама; той изрази своята „дълбока скръб“ за ЕС, като каза, че духът на разширяването е „крив“.
Но той не спря дотук. Той говори за „импотентността“, „позора“ и „срама“, които България трябва да изпитва и обвини съюза, че не е в състояние да освободи двама заложници. Той се зае с въпроса за Косово и липсата на визова либерализация и дори критикува своя приятел, сръбския президент Александър Вучич, за начина, по който се отнася със страната.
Срещата на върха в четвъртък бе катастрофален провал. Нямаше безвизово пътуване за Косово, нямаше реални призиви към Сърбия относно санкциите, нямаше преговори за присъединяване на Албания и Северна Македония, нямаше статут на кандидат за Босна и Херцеговина, беше отменена пресконференцията на лидерите на ЕС и дори нямаше писмено изявление.
Но въпреки това Албания си тръгна с високо вдигната глава. Нямаше умолявания, никакви молби и никакво признаване на поражение. Рама разказа на света, без да се дразни, с малко хумор и без никакво отчаяние.
Хората гледат твърде дълго на кандидатите от Западните Балкани със съжаление. Неуспехът им да напреднат е повод за шеги и голяма част от останалата част от блока смята, че страните в региона буквално отчаяно искат да се присъединят и ще направят всичко, за да го направят.
Албания е една от най-проевропейските страни в региона, както каза Рама, това е като „религия“ за албанците. Но това не означава, че са готови да пожертват гордостта си.
Албания, поне на хартия, изпълни всички условия. Тя направи опит за реформи и постигна известен напредък. Обеща да поддържа ценностите на ЕС и макар че доста често пропуска целта, мисля, че можем да кажем, че нещата са по-добри, отколкото преди 10, 15 или 30 години.
Ако Рама на сцената говореше само за разочарование и надежди, той щеше да накара страната и нейния народ да изглеждат слаби пред цяла Европа. Но като стои там и казва на всички най-високопоставени дипломати, политици и световни медии от блока истината – че в момента ЕС е бъркотия – беше най-добрият начин да се направи това.
Дипломатите и лидерите на ЕС са свикнали да им се угажда. Те са свикнали на хълцане, подлизурство, внимателно написани речи и позиции, политическа коректност и банални думи.
Те не са свикнали хората да ги призовават и да ги карат да отговарят или да налагат критика, особено колега – в случая лидер на европейска държава. Те със сигурност не са свикнали някой от Балканите и държава извън ЕС (която всички знаем, че те възприемат като по-малка) да използва твърд и изключително критичен език срещу тях.
Но може би някой трябваше да го направи по-рано, отколкото късно. Щастливи сме, че това беше албанец. Албания попадна в заглавията, коментари бяха публикувани на целия континент и по-далеч, а мнозина в Брюксел му се възхищаваха за неговата позиция.
Да, Албания и регионът се нуждаят от ЕС. Да, трябват ни средства. Да, имаме нужда от възможностите и ползите, които членството носи, но не за сметка на гордост, достойнство и чест.
Той беше прав да атакува и България. София се държи като побойник, неподготвен за компромис и проектира собствените си вътрешнополитически провали, вкоренени в шовинизъм и национализъм, върху друга държава. Защо милиони хора трябва да страдат от продължителна несигурност, водеща до масова имиграция и дълбоки обществени разриви, защото друга страна не може да подреди вътрешната си политика?
Въпреки че не съм съгласен с приятелските отношения със Сърбия или каквото и да било, което излиза от устата на Вучич, виждам, че докато е изправена пред мечтата за ЕС, Албания се е стремяла да укрепи регионалните мрежи. В крайна сметка отчаяните времена изискват отчаяни мерки.
Смятам ли, че вчерашната реч ще промени нещо? Не. Вярвам ли, че дипломатично това беше най-умният ход? Времето ще покаже. Но смятам ли, че това трябваше да се каже и напусна ли Албания с непокътнато достойнство? Абсолютно.
