Радиото в килията ми е включено цял ден, от събуждането в 5 сутринта до изгасването на осветлението в 21 часа. И колкото повече наближава уикендът на 15 март, толкова повече съобщения чувам в ефир за така наречените президентски избори, пише за Washingotn Post Владимир Кара-Мурза, от „Затворническа колония със специален режим“ №7, Омск, Русия.
Нямам предвид, разбира се, кампания, реклами, които бихте очаквали в демократичните страни. Не, всички съобщения просто казват на слушателите различни начини, по които могат да гласуват, лично и онлайн.
Много хора се чудят защо диктатурите дори си правят труда да провеждат „избори“, когато всички знаят, че те са нищо повече от инсценирани, безсмислени ритуали. Но в 21-ви век, единственият широко приет източник на легитимност за всеки и всяко правителство, идва под формата на избирателна урна – и дори режими, които нямат реална легитимност, чувстват необходимостта да създават поне вид на това.
Понякога стигат твърде далеч. През 2020 г. беларуският диктатор Александър Лукашенко разреши опозиционният кандидат Светлана Тихановская да участва, за да изглежда удължаването на мандата му по-достоверно. Но резултатът, според повечето независими проверки, беше съкрушителна победа за Тихановская, чиято победа обаче бе отменена от измама. Това от своя страна предизвика най-големите улични протести в управлението на Лукашенко.
Владимир Путин научи урока на съседа си. Най-силните му опоненти са елиминирани – не образно, а буквално: Борис Немцов е убит през февруари 2015 г., Алексей Навални през февруари 2024 г.
Но дори предпазливата опозиция беше оценена от Кремъл като твърде рискована.
Когато Борис Надеждин, адвокат и бивш депутат, който критикуваше войната в Украйна, реши да се кандидатира за президент, кампанията му получи мигновен старт: дълги опашки от (предимно млади) хора се образуваха в градовете в цяла Русия, за да подпишат петиции за номинирането му; кампанията му получи десетки милиони рубли индивидуални дарения; И неговата подкрепа в анкетите се изстреля до двуцифрено число.
Не е изненадващо, че Централната избирателна комисия забрани на Надеждин да участва в изборите, използвайки обичайните технически предлози.
Единствените „конкуренти“, срещу които Путин ще се изправи на предстоящите избори, ще бъдат символични кандидати от официално разрешени „опозиционни“ партии – всички те полагат големи усилия, за да избегнат всякаква критика към него и гледат да подкрепят войната му в Украйна.
Същото може да се каже и за всички останали големи медии в Русия.
Междувременно тези руснаци, които говорят публично срещу Путин и неговата война, се наказват със затвор. По най-консервативни оценки, настоящият брой на политическите затворници е стотици, докато общият брой руснаци, които са били подложени на наказателно или административно наказание от 2018 г. насам за упражняване на свобода на словото, според скорошно медийно разследване, достига до удивителните 116 000 души.
През последния президентски мандат на Путин имаше повече политически процеси, отколкото при съветските лидери Никита Хрушчов и Леонид Брежнев, взети заедно.
Но не само липсата на опозиционни кандидати, медийната цензура и широкомащабните репресии правят предстоящите избори в Русия нелегитимни. Друга причина е, че Путин изобщо няма право да участва. Конституцията на Русия от 1993 г. ограничава президента до два последователни четиригодишни мандата. Путин, който е на власт от 2000-та година, намери начин да заобиколи тази граница. Между 2008 и 2012 г., след първия си набор от два последователни мандата, той управлява Русия като министър-председател чрез марионетен де юре президент (Дмитрий Медведев, ако някой помни името му).
Вторият срок на Путин (увеличен от четири на шест години) изтича на 7 май. Този път, той избра различен начин да остане в Кремъл: През 2020 г. той премина през повече от 200 конституционни изменения, включително такива, които му позволяват лично на него, да не спазва този срок.
Ако хитростта с Медведев, макар и очевидно недемократична, беше технически законна, освобождаването от срока не е. Прибързаната процедура за приемане на поправките наруши руското законодателство по няколко начина – заключение, потвърдено и от най-висшата конституционна правна комисия в Европа, в свое подробно правно становище. Европейският парламент определи конституционните поправки на Путин за незаконно приети.
Единственият логичен и единственият честен политически отговор на това от страна на световните демокрации би бил да откажат признаване на Владимир Путин за легитимен лидер на Русия след 7 май – по същия начин, по който те отказаха признаването на легитимността например на Николас Мадуро във Венецуела или Лукашенко в Беларус.
Първата стъпка към подобно официално непризнаване на Путин беше направена от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в своята приета с голямо мнозинство препоръка към европейските правителства миналия октомври. Същото предложение беше направено миналия месец от Юлия Навална, вдовицата на руския опозиционен лидер, на среща на външните министри на Европейския съюз. Подобна инициатива е обсъждана и в Конгреса на САЩ.
Западните лидери често говорят за решимостта си да се противопоставят на Кремъл. А понякога най-мощният инструмент е простото казване на истината – Путин не е законно избран президент; Той е диктатор и узурпатор. Време е свободният свят най-накрая да го каже.
