Една от най-значимите промени в международните отношения след Студента войната е намаляването на дипломатическата и стратегическа дистанция между САЩ и Индия. За постепенното развиване на обема на отношения между двете страни способстват фактори от различно естество.
За Вашингтон Ню Делхи представлява, ако не обезателно платежоспособен, то поне необятен пазар. Така също Индия е и алтернативен хъб: било за ниска разходна част на изнесено производство, било като диверсификация на веригите за доставки. Макар и да не се изговаря обезателно гласно, американците правят и друга равносметка в следния порядък. Нарастването на оперативните възможности на Индия спрямо Индийския океан – така че техният фокус да не се изчерпва с Арабско море и Бенгалския залив – трябва да бъде реципрочно на увеличаващото се китайско влияние в същия топос. Още повече, че Ню Делхи има стратегически заложби като контрола върху островите Андаман и Никобар, за да изпълнява такава роля на проводник на сигурност в Индийския океан. Именно такъв ангажимент от Ню Делхи ще позволи на САЩ да концентрират вниманието си в парирането на китайския натиск на запад от Протока Малака, в посока Югоизточна Азия и Южнокитайското море. Подобна роля, но този път касаеща по-скоро западната част на Индийския океан и предвид добрите двустранни отношения между Париж и Ню Делхи, Вашингтон антиципира и в лицето на Франция. Някой цинично би определил това като разпределение на труда на географски признак. Засега обаче то е по-скоро хипотеза.
В САЩ пък Индия вижда партньор, с помощта на който да бъде смекчавано геополитическото набъбване на Китай. Противопоставянето на амбициите на Пекин в региона е основна цел във външно-политическият фокус на Индия. Южноазиатската страна е изправена пред потенциална търговска и военна обсада от Китай: на север в Ладак по Линията на фактически контрол, където Пекин увеличава обема на военното си присъствие; на запад пък се хомогенизира оста Пекин – Исламабад, пряко проявление на която е Китайско-пакистанският икономически коридор; на изток се развива Икономическият коридор Китай – Мианмар; на юг в Индийския океан са „перлите“ от китайската огърлица (мрежа от контролирани от Китай пристанища, някои от които са Хамбантота и Коломбо в Шри Ланка; Гуадар в Пакистан и Кяукпю в Мианмар).
Именно съображения от този характер, диктувани ако не от еднаква, то от сходна интерпретация на източниците на рискове в Индо-Пасифика, обуславят акцент върху сътрудничеството в сферата на сигурността и военно-промишлените сектори на Вашингтон и Ню Делхи. Пример за това видяхме и в проведената среща между американския президент и индийския министър-председател тези дни. На нея Джо Байдън посрещна на предоставяна от него държавна вечеря Нарендра Моди (третата такава от началото на мандата на ръководителя на Белия дом. На първите две негови гости бяха френският президент Еманюел Макрон и южно-корейският премиер Юн Сук-йол). В рамките на посещението на индийския министър-председател във Вашингтон, двете страни потвърдиха намерението на Ню Делхи да закупи 31 американски безпилотни летателни апарата MQ-9B Reaper (16 oт тях ще бъда SkyGuardian модификация, предназначена за индийските сухопътни и военно-въздушни сили, а 15 Sea Guardian – за флота на страната), след като разговори в тази насока се водеха от няколко месеца насам. И ако преди десетилетие Индия вече бе избрала американската компания General Electric като доставчик на двигатели F414, които да „захранят“ проекта за индийски боен самолет (различни модификации на HAL Tejas), то новото в случая е, че необходимите за целта мотори ще бъдат произведени в Индия. Последното обаче предполага споделяне на технология и инфилтриране на местни компоненти в двигателя, което е изключително, предвид стандартната американска резервираност в предоставянето на ноу-хау на чувствителни технологии. Сделката ще бъде на стойност около 3 млрд. долара като чрез добиването на тези дронове се очаква Индия да подобри своя разузнавателен поглед и оперативна готовност както спрямо Хималаите, така и по отношение на Индийския океан (Ню Делхи има вече впечатлението от този тип дрон, тъй като от 2020-та година насам оперира с два Sea Guardian). За американците това споразумение е второто най-знаково такова, касаещо споделянето на военна технология в региона на Индо-Пасифика, от 2021-ва година насам, когато те, заедно с Обединеното Кралство, обещаха предоставянето на подводници с ядрени двигатели на Австралия. За разлика от Индия обаче, Вашингтон, Лондон и Канбера са партньори в разузнавателния съюз „Пет очи“ и споделят далеч по-близко минало.
Отвъд сътрудничеството в отбранителните сектори между САЩ и Индия, но в духа на аутсорсинга на производството на технологии и осигуряването на диверсификация на линиите на доставки, Байдън и Моди са постигнали споразумение за създаването на съоръжение за сглобяване и тестване на полупроводници в Индия, което ще се финансира съвместно (проектът е на обща стойност от 2.75 млрд долара, от които американската Micron Technology ще осигури до 825 млн. долара).
Тази тенденция на увеличаването на обема на двустранното партньорство между Вашингтон и Ню Делхи е в синхрон със сътрудничеството им и в многостранни формати като Големия квартет в Индо-Пасифика (заедно с Япония и Австралия) и Малкия квартет в Близкия Изток (заедно с Израел и ОАЕ). Но това не означава, че Вашингтон и Ню Делхи имат винаги и обезателно съвпадение на интересите или пък че „четат“ събитията от международната сцена по идентичен начин. Ако рисковете от Китай сближават двете столици, Русия ги отдалечава.
Така например, Индия споделя съображенията на САЩ спрямо експанзията на китайските технологии като разработваната от Пекин 5G мрежа. В същото време Ню Делхи не само че не налага икономически санкции на Русия спрямо агресията на последната срещу Украйна, но и се възползва от така създалата се ситуация, закупувайки руски въглеводороди на занижени цени. Москва продължава и да е основен доставчик на военен хардуер за южноазиатската страна, осигуряваща 45% от общия внос на Ню Делхи (за сравнение, американският дял в този сектор е 11%). Русия и Индия имат и общи проекти: във военно-промишления сектор (от Калашников АК-203 до крилата ракета BrahMos) и в икономическите артерии (като Международния транспортен коридор Север – Юг). В тези аспекти си проличава приемствеността на сътрудничеството между Русия и Индия още от периода на Студената война. В същото време индийската концептуална визия за региона (Indo-Pacific Oceans Initiative) има повече сходство с тази на американците и японците (Free and Open Indo-Pacific), отколкото с китайските алтернативи.
В знак на разбирането на историческото партньорство между Москва и Ню Делхи – докато Индия не схваща, макар и чезнещото такова, между Исламабад и Вашингтон – американската външна политика си позволи да направи през годините няколко знакови компромиса с Ню Делхи. Така например Вашингтон не наложи санкции на Индия при нито един от следните случай: когато южноазиатската страна закупи руския зенитно-ракетен комплекс S-400; когато тя започна да внася рекордно количество руски петрол или да инвестира в иранското пристанище в Чабахар (то е част от споменатия по-горе Международен транспортен коридор Север – Юг). В крайна сметка руско-индийското сътрудничество е необходимо и за Ню Делхи, и за Москва като своеобразен, макар и ограничен, баланс на двете столици спрямо влиянието на Китай. Спокойно можем да кажем, че колкото повече намалява дистанцията между Москва и Пекин, толкова повече ще се увеличава тази между Индия и Русия. Пример в тази посока е буксуването през последните години на тристранния формат Русия – Индия – Китай (РИК). На този етап Вашингтон демонстрира по-голямо разбиране за традициите в отношенията между Ню Делхи и Москва, отколкото такова проявява Пекин спрямо сближаването между Ню Делхи и Вашингтон.
Уважението към връзките на Индия от историческото минало, репродуциращи се и в настоящето, е ключ към успешното развиване на партньорството между Ню Делхи и Вашингтон. Преди години първият дипломат на южноазиатската страна, Субраманям Джайшанкар, говори за „плурилатерализъм“. Това е този тип активност, която трябва да преодолее дефицитите и на двустранната, и многостранната дипломация, тъй като първата е твърде ограничена, а втората – често неефективна, за да постигат поставените си цели. Още повече, че нито една от двете не успява да реализира това, което Джайшанкар ще напише във впоследствие широко разпространен цитат от неговата книга „Пътят на Индия“: „Време е да ангажираме Америка, да менажираме Китай, да насърчаваме Европа, да успокояваме Русия, да интегрираме Япония…“. За постигането на подобна сложна амбиция е необходим инструментариум от нов порядък, какъвто обещават залегналите в плурилатерализма на индийската външна политика „гъвкавост“ и секторното партньорство; лесен „вход“ и лесен „изход“ в системата от съвпадащи интереси. Степента на разбиране на индийската външна политика от страна на партньорите й ще определи това дали тя ще създаде за тях рискове или възможности.
