Някои дати са запечатани в общественото съзнание. За по-ранните поколения споменаването на 1938* г. има такова въздействие. Веднага става ясно за какво става въпрос: Мюнхен, умиротворение и съюзнически срам, пише Стивън Полард, главен редактор на Jewish Chronicle за CapeX.
Историята на 2022 г. тепърва предстои. Но решенията, взети сега – в този час, на този ден – ще определят дали 2022 г. ще стане известна като 1938 г. на нашия век, или ще има по-добър резонанс като годината, в която урок за умиротворение е приложен към друг агресивен диктатор.
Има поразителни паралели с 1938 г. Путин казва, че Украйна е част от Русия, тъй като населението й е „етнически руско“. Преди осемдесет и четири години Адолф Хитлер твърди, че Судетите наистина са част от германския райх с неговите 3 милиона души „етнически германци“.
През 1938 г. отговорът от страна на Франция и Обединеното кралство на решимостта на Хитлер, че Германия анексира Судетите, бе… нищо … освен някои молби към фюрера да се държи като приличен човек. Вместо да осъзнаят, че най-лошият възможен изход е да се каже на един империалистически диктатор, че няма да застанем на пътя му, съюзниците бяха погълнати от идеята, че най-лошият възможен изход ще бъде войната.
В различните си срещи с британския премиер Невил Чембърлейн през същата година, Хитлер продължаваше да повишава залозите. Отговорът на Чембърлейн всеки път бе да се сниши и да приеме всичко, което Хитлер поиска, което в крайна сметка доведе до споразумението от Мюнхен на 29 септември, в което Хитлер се съгласи да разреши бъдещите различия чрез консултации, за да осигури мир.
Чембърлейн и Даладие, френският премиер, се завърнаха в съответните си страни и обявиха своя триумф. Но известната прокламация на министър-председателя за „мир на нашето време“ бе напълно куха. В действителност, разбира се, те просто бяха потвърдили пред Хитлер вярата му, че няма да му се противопоставят, насочвайки ни към събитията от 1939 г. и след това.
Този път Западът поне използва реториката да се изправи срещу Путин. Към днешна дата обаче това е всичко. Санкциите, които бяха обявени до момента, едва ли си заслужават дори споменаване. Вместо това видяхме как западните нации се фокусират върху икономическия удар, който ще понесем, ако санкционираме руската енергетика, или нейното банкиране, или нейния… назовете сектора. Но това е нашата 1938 г. Това е моментът, в който трябва да се определи формата на останалата част от 21-ви век.
Имаме два избора. Можем да крещим и да крещим и след това, когато неизбежното дойде, да бутнем, да рухнем – да казваме много и да не правим нищо от значение. Или можем да осъзнаем, че настоящата криза е наша творба, защото за Крим, Сирия и Афганистан ясно дадохме да се разбере, че Западът е слаб и няма да подкрепи думите си с дела. И можем да променим бъдещия учебник по история, този път да предприемем сериозни и решителни действия.
Путин може да е ирационален в един смисъл, но отговорът му на липсата на решимост на Запада е в друг смисъл напълно рационален. Той видя как се държим и стигна до заключението, че няма от какво да се притеснява. Така че изборът е наш. Потвърждаваме ли това негово мнение и поставяме света на опасен път в продължение на десетилетия или действаме и търпим болката, за да защитим бъдещето си?
*Когато британският премиер Невил Чембърлейн се връща от Мюнхен след два дни напрегнати дискусии с германския канцлер Адолф Хитлер, той е постигнал споразумение, определящо график и условия за нацисткото превземане на немскоговорящите райони на Чехословакия, Судетите. И той е убедил Хитлер да подпише лист хартия, в който се посочва, че двамата са решени да „продължат усилията си за премахване на възможни източници на различия и по този начин да допринесат за гарантиране на мира в Европа“, пише в историческия си блог правителството на Британия.
В епизод на „дипломатически совалки“, при третото си посещение в Германия за много седмици Чембърлейн чувства, че е постигнал целите си: вместо незабавна нацистка окупация на Судетите (както е заплашен няколко дни по-рано), трябва да бъде поетапна окупация на немскоговорящите райони; и не би трябвало да има всеобща европейска война.
Реалността – в рамките на една година Чехословакия бе изцяло превзета от Германия, а Великобритания бе във война с Германия.
„Мюнхен“ стана и си остава нарицателно за срамен провал да се изправиш срещу диктаторите. И все пак Чембърлейн бе аплодиран от германците по улиците на Мюнхен; аплодиран, когато се завърна в Лондон на 30 септември, заявявайки от балкона на Бъкингамския дворец, че „вярвам, че това е мир за нашето време“ (изявление, за което веднага съжали).
В 19:30 ч. Канцлерът на финансите открива заседанието на кабинета, като изразява от името на колегите си „дълбокото им възхищение от несравнимите усилия, които Чембърлейн е положил и от постигнатото. Сър Джон Саймън казва, че министрите са „горди, че са свързани с министър-председателя като негови колеги по това време“.
Дори Дъф Купър, чието безпокойство относно Мюнхен го кара да подаде оставка като първи лорд на Адмиралтейството, признава, че Чембърлейн се е справил по-добре от очакваното.
Мюнхен не е изолирана криза, а последният епизод от 5-годишно противопоставяне, в което Хитлер дава и нарушава последователни обещания и споразумения в опитите си да доминира в Централна и Източна Европа, като същевременно печели време за превъоръжаване.
Двадесет години след края на Първата световна война, политици от всички националности бяха много неохотни да обмислят унищожение и загуба на живот, които ще се случат при друга голяма война и бяха готови на значителни усилия, за да я избегнат.
В Мюнхен това бе целта на Чембърлейн.
Беше му изяснено, че Доминионите не смятат Чехословакия за европейска война; Обществото на нациите изрази неодобрение за германските действия, но не предложи надежда за практическа помощ.
Изводът е: искаха ли британците да воюват за Судетите? Отговорът му беше „не“: и макар че със сигурност има разногласия между Чембърлейн и колегите му и всъщност с Министерството на външните работи, които нямат реална надежда, че Хитлер ще се задоволи с мирно бъдеще, много малко са готови да отговорят с „да“ през 1938 г.
Мюнхен бе логичното заключение. И докато погледнато назад, бездействието на международната общност пред агресията и бруталността на диктаторите може да изглежда като вина, историята продължава да демонстрира, че подобни ситуации и решения никога не са ясни.
