В 1914 или 1939 живеем? Или 1918 г.? Тези на пръв поглед неясни въпроси са в основата на политиката на европейските държави (или липсата на такава) спрямо Украйна. За някои германски мислители опасността е да „налетят“ в голяма война, точно както направиха европейските лидери през 1914 г. Никой всъщност не е искал този пожар, който унищожи просперитета, реда и сигурността, но решенията, взети в Берлин, Москва, Виена и Париж, го направиха неизбежен, пише Едуард Лукас за „Център за анализ на европейската политика“ – CEPA.
Тази теза е представена в провокираща размисъл книга, наречена „Сомнамбулите“, публикувана през 2012 г. от австралийския историк Кристофър Кларк. Ангела Меркел бе голям фен и както отбелязва моят приятел от New Statesman, Джеръми Клиф, много от нейните наследници също. Канцлерът Олаф Шолц възкликна на неотдавнашна среща „Аз не съм кайзер Вилхелм“. Това, което имаше предвид, бе, че няма да вкара Германия във война случайно. Той също така се страхува от разрушителните последици от продължителен конфликт.
Друга обща историческа референтна рамка е 1918 г. и призракът на Версайския мирен договор. Неговото наказателно отношение към победена Германия пося семената на следващия конфликт. Някои хора, като базирания в Москва външнополитически експерт Сергей Караганов, смятат, че Русия вече е преживяла унижение във Версайски стил след разпадането на Съветския съюз. Други, като френския президент Еманюел Макрон, смятат, че е жизненоважно да се избегне подобен изход, когато войната Русия-Украйна приключи. Така или иначе, урокът е ясен: отнасяйте се с Русия по-добре, ако искате добро поведение в бъдеще.
Друга школа на мисълта вижда 1939 г. като отправна точка. Неуспехът на Запада да се противопостави на Мусолини за Абисиния през 1935 г. и на Хитлер, когато той марширува в Рейнланд през 1936 г. и превзема Австрия и Судетите през 1938 г., проправи пътя за атаката срещу Полша през 1939 г. Това изглежда е отразявано от по-скорошното успокояване на агресията на Кремъл срещу Естония, Грузия и други страни.
Историята е полезен стимул за мислене. Но това е лошо ръководство за настоящето. Тезата е погрешна: тя отхвърля прекалено леко войнствения пруски милитаризъм и прекомерно обвинява сръбския национализъм. Неговото значение за войната в Украйна е абсурдно, както посочва не друг, а самият Кларк. Тогава никой не искаше война. Но Путин явно иска такава сега. Въпросът е как реагираме на това.
Препратките към Версай са крехки. Западът не унижава Русия през 90-те години. Той глезеше и угаждаше на Кремъл и Елцин. Ако войната с Украйна завърши катастрофално, вината е на Владимир Путин, а не на онези, които се противопоставят на неговата агресия. Руският лидер може да спре, когато пожелае и колкото по-скоро го направи, толкова по-добре за всички.
30-те години на миналия век не предоставят шаблон. Тогава пейзажът бе съвсем различен. Нацистка Германия бе икономическа суперсила. Русия не е. Нацистко-съветският пакт от 1939 г. няма съвременен аналог (слава Богу). Нямаме нужда от исторически аналогии, за да знаем, че сме се оставили опасно късно да се събудим за руския неоколониализъм.
Германците също са твърде готови да поглъщат други погрешни исторически уроци, като митовете на Кремъл за Втората световна война, която уж създава вечен дълг от Германия към съвременна Русия. Само за протокола, най-големите загуби като дял от населението са в днешните Украйна и Беларус. Всяко чувство за вина или историческа отговорност трябва да се насочва там, а не да се използва за оправдаване на алчността и страхливостта.
Вместо да търсят безрезултатно аналогии, нашите съвременни сомнамбули трябва да се събудят за неотложните несправедливости на настоящето и да обмислят как бъдещите историци могат да преценят отговора им.
