От 1 октомври най-ефективната, по мнение на българския бизнес, мярка за намаляване на негативните икономически последствия от кризата с COVID-19 – мораториумът за отсрочване/отлагане на плащанията по лихвите и главниците на кредитите, спря да действа. И това се случва не защото банките у нас или БНБ са решили така. Причината е разпоредбата на Европейския банков орган (ЕБО) – европейската институция, която създава банковите регулации в ЕС, които са задължителни за всички кредитни институции в страните членки, без значение дали са членове на Банковия съюз или не са.
В решението на ЕБО от 21 септември 2020-а по този повод пише следното:
„Мораториумите за плащания са ефективен инструмент за справяне с краткосрочните ликвидни предизвикателства, причинени от пандемията COVID-19. Според уведомлението по отношение на общия мораториум върху плащанията, получен от ЕБО, по-голямата част от банките в ЕС участваха в такива схеми. Насоките на ЕБО помогнаха на банките ефективно да управляват големи количества заявки от клиенти, желаещи да участват в такива схеми. Въпреки това ЕБО не счита за подходящо в това състояние по-нататъшното удължаване на такава изключителна мярка. Уместно е да се върнем към практиката, че всяко разсрочване на заеми трябва да следва подход за всеки отделен случай.
Регулаторното третиране, посочено в Насоките, ще продължи да се прилага за всички дни на плащане, предоставени съгласно мораториуми за допустими плащания преди 30 септември 2020 г., като по този начин се избягват рискови ефекти, свързани с необходимостта от внезапно прекласифициране на съществуващи заеми на по-късен етап. Банките могат да продължат да подкрепят своите клиенти с удължен мораториум върху плащанията и след 30 септември 2020 г., като тези заеми следва да бъдат класифицирани за всеки отделен случай според обичайната пруденциална рамка“.
Какво означава всичко това за българския пазар, на който отсрочване (мораториум) на плащанията по кредити до края на август по данни на БНБ са получили граждани и фирми за заеми за общо над 9.07 млрд. лева?
Между другото, това дава основание да се предполага, че към края на септември 2020-а, когато мораториумът спира да действа, получените отсрочвания са се доближили като сума до 10 млрд. лева. Та вече такива отсрочвания на плащанията по кредити, които даваха възможност на клиентите да отложат разходите си за месечни погасителни вноски по дължимите главници и/или лихви за шест месеца, няма да има.
Споразуменията за разсрочване, които вече са сключени, ще продължат да действат за периода, за който са договорени. С други думи, подписаните през април 2020-а споразумения за мораториум изтичат този месец – октомври. Споразуменията, сключени през май, изтичат през ноември, тези от юни приключват през декември 2020-а и т.н., като споразуменията, договорени през последния месец на мораториума – септември 2020-а, изтичат през март 2021-а. След изтичането на сроковете за мораториум длъжниците започват да обслужват дълговете си, като плащат главниците и лихвите по тях, така като са се договорили с банките – кредитори още при подписването на споразуменията за мораториум.
Стигаме до следващия важен въпрос. Ще могат ли длъжниците, ползвали мораториуми, да възстановят редовните плащания по своите задължения? Тези, които са били достатъчно оправни и иновативни, за да преструктурират успешно дейността си и да възстановят доходите си за периода на действие на мораториума, ще продължат да са редовни платци и желани клиенти на банките.
Няма да са малко онези, за които бизнес средата не е била толкова благосклонна и ще имат затруднения при редовното обслужване на своите плащания. За тях банките ще предложат нови схеми за разсрочване на плащанията, при положение че виждат перспектива за постепенно възстановяване на доходите им. Но тук вече ще става дума за разсрочване, а не за отсрочване/отлагане на дължимите вноски както бе при мораториума. Разсрочването ще бъде направено с цел да се намали за един първоначален период от време месечната финансова тежест за длъжника така, че той при по-малки първоначални вноски да може да обслужва своя дълг. Разбира се, това означава, че плащането на вноски ще бъде удължено във времето, като общата цена на дълга ще се увеличи (като крайна обща сума, която клиентът ще плати на банката).
Дори може кредиторът да поиска длъжникът да предостави допълнително обезпечение. Но това е така, защото според действащите у нас международни банкови регулации и по-специално изискванията на Международен стандарт за финансова отчетност 9 при едно такова разсрочване банката задължително прави разходи за провизии (т. нар. обезценки) по този заем. Специално за приключилия вече мораториум с разпоредба на ЕБО МСФО 9 не се прилагаше за заемите, ползващи отсрочване. След приключването на срока на отлагане на плащанията при едно разсрочване (а не отсрочване) на заемите обикновено провизия е 10% от размера на кредита. Разбира се, банките могат да решат да предоставят и отсрочка по някои плащания по даден дълг, но тогава провизията по този кредит, която банката ще трябва да задели, е още по-голяма.
Няма съмнение, че ще има и длъжници, които след приключване на срока на мораториума, няма да могат да обслужват своите задължения и перспективите им да възстановят плащанията в близките шест месеца, ще са нищожни. По тези дългове банките ще трябва да заделят в зависимост от обезпеченията провизии до 100% от размера на взимането си и да пристъпят към осребряване на обезпеченията. Звучи много неприятно, но да не забравяме, че международните регулации изискват банките да предприемат всички законови действия, за да си съберат дадените кредити, в това число и чрез продажба на активите на длъжника. А това, което не успеят да съберат, трябва да покрият със средства от своите приходи (това собствено представлява и провизирането). И всичко това се прави, за да бъде гарантирано, че банките по-всяко време ще разполагат с достатъчно средства, за да платят на своите вложители.
Тази сигурност всъщност е крайъгълният камък на макропруденциалния надзор. Когато банките нямат достатъчно по обем нетни приходи, за да осигурят нужните им по регулации провизии, те започват да отчитат загуби, с които се намалява капиталът им – с други думи, започват да ядат парите на акционерите си. Свършат ли и тези пари (когато банката се декапитализира), започват да се ядат парите на вложителите, което според макропруденциалните правила е недопустимо. Затова, когато поради загуби капиталът на банката падне под определено ниво (то се измерва чрез минималните равнища на капиталова адекватност), той трябва да бъде попълнен. В противен случай банката или губи лиценза си, или принудително бива продавана на други собственици, които могат да я поставят в нужната капиталова кондиция.
В този ред на мисли следващият голям въпрос, който излиза на дневен ред след приключване на действието на мораториума, е какви провизии ще трябва да заделят банките по кредитите, за които периодът за отсрочване на плащания приключва. Ето това е въпрос за 1 млрд. лева, защото общият размер на тези провизии ще зависи от това колко от тези кредити за близо 10 млрд. лева ще могат да се обслужват редовно. Мениджъри на някои от системно значимите (по класификацията на ЕЦБ) банки у нас заявиха, че от средата на годината те се готвят за предизвикателството с провизиите, като вече са заделили по няколко десетки милиона лева за покриване на риска от просрочия по въпросните заеми. Не може обаче да се каже дали всички банки у нас са подходили достатъчно отговорно по този въпрос, както и какъв всъщност ще е обемът на просрочията. Общата картина до голяма степен ще стане ясна в края на март 2021-а. Но от сега някои мениджъри смятат, че размерът на тези разходи за провизии ще е между 900 млн. и 1 млрд. лева. А на фона на отънелите нетни приходи на банките от основната им дейност един такъв разход може да изкара сектора на загуба. При това, колкото по-дълбока и продължителна се окаже кризата, толкова по-големи ще са разходите за провизии, респективно загубите.
