ткакто Чарлз Линдберг, Хенри Форд, Джоузеф Кенеди и отец Кафлин възхваляваха добродетелите на Адолф Хитлер през 30-те и 40-те години на миналия век, толкова много влиятелни американци застанаха на страната на голям чуждестранен противник, както се случва днес с войната на Русия в Украйна, пише за The Hill Джоузеф Боско, директор за Китай към министъра на отбраната на САЩ от 2005 до 2006 г. и директор за хуманитарна помощ и помощ при бедствия в Азиатско-тихоокеанския регион от 2009 до 2010 г.
Телевизионният коментатор Тъкър Карлсън често е унижавал подкрепата на САЩ и НАТО за Украйна, наричайки я измама, подкрепена от „пропагандна кампания, предназначена да убеди американците да вземат страна в този конфликт, конфликт, който строго погледнато няма нищо общо с тях“. Това напомня на Невил Чембърлейн, който нарече предстоящата инвазия на нацистка Германия в Чехословакия през 1938 г. въпрос за „една далечна страна, за която не знаем нищо“.
Пропутинските възгледи на Карлсън са широко разпространени по руската телевизия. Миналата седмица, в това, което беше обявено за „интервю“, той на практика предостави на Владимир Путин два безплатни часа, за да разпространи своята пропаганда. Карлсън не попита за лишения от свобода дисидент Алексей Навални или досието на Путин за политически убийства. По-късно той обясни, че „Всеки лидер убива хора, включително моят лидер. … Някои убиват повече от други. Лидерството изисква убиване на хора. В рамките на дни Навални беше мъртъв в отдалечен сибирски затвор, две години след неуспешния опит за убийство.
Последователността на събитията накара бившия конгресмен Лиз Чейни да се обърне към Карлсън в X, казвайки: „Това е Русия на Путин, а ти си полезният идиот на Путин.“
Възгледите на Карлсън – и следователно, на Путин – се повтарят и в двете камари на Конгреса на САЩ. Сенаторът от Алабама Томи Тубервил се противопоставя на по-нататъшното финансиране от САЩ за подпомагане на Украйна като разточително и безполезно упражнение. „В края на краищата, това е младши гимназиален отбор, който играе с колежански отбор. Те не могат да спечелят. … Можем да хвърлим колкото си поискаме пари, но освен ако не изпратим НАТО и нашите войски – което няма да направим, ако имам нещо общо с това – тогава няма шанс.“
Сенаторът от Охайо Джей Д. Ванс, запален помощник на Доналд Тръмп, изразява същото послание на пораженство, като твърди, че последният пакет от помощи няма да промени фундаментално реалността на бойното поле. „Мисля, че това, което е разумно да се постигне, е някакъв договорен мир.“
Повечето от онези в Камарата на представителите и Сената, които се противопоставят на по-нататъшната помощ за Украйна, просто отразяват егоистичните желания на самия Тръмп, независимо от собствените си убеждения за националната сигурност. Бившият президент Тръмп наскоро обяви, че ангажиментът за взаимна отбрана съгласно член 5 – „нападение срещу един е нападение срещу всички“ – е невалиден за онези държави-членки на НАТО, които все още не са увеличили своите инвестиции в отбраната до 2 процента. Руските агресори „трябва да правят каквото си искат“, без да се притесняват от намесата на САЩ.
Срамът от подобно изявление, идващо от бивш президент и кандидат за завръщане на поста, е безпрецедентен в американската история. Но това беше споделено в Сената на Съединените щати на следващия ден.
Сенатор Линдзи Греъм, дългогодишен ястреб в националната сигурност, който силно подкрепяше въоръжаването на Украйна, обясни защо внезапно обърна позицията си на подкрепа за двупартиен пакет от помощ, който включва много от значителните подобрения на сигурността на южната граница, търсени отдавна от републиканците. „Днес разговарях с президента Тръмп и той е категорично против този пакет. … Той смята, че трябва да правим пакети като този заем, а не подарък.“
Но Тръмп разкри истинската си мотивация да се противопостави на двустранния компромис: „Споразумението за границата сега би било още един подарък за радикалните леви демократи. Те се нуждаят от това политически.“
По един след друг въпрос за националната сигурност, независимо дали е Украйна или това, което републиканците нарекоха „инвазия“ на южната граница на САЩ, Тръмп обслужва собствените си политически интереси и тези на Путин, лидерът, на когото дълбоко се възхищава и на чиято абсолютна власт той завижда.
Когато се хвали, че „ще сложи край на войната в Украйна за 24 часа“, Путин знае, че това означава, че Тръмп ще прекрати помощта за Украйна и ще я принуди да се оттегли; Путин даде да се разбере, че няма намерение да предаде територията, която завзе на две големи части за период от 10 години. Както каза държавният секретар Антъни Блинкен, „Ако Русия спре да се бие, войната свършва. Ако Украйна спре да се бие, Украйна свършва.“
Дори Елбридж Колби, уважаван стратегически анализатор, който е служил в администрацията на Тръмп и е помогнал за формулирането на нейната трансформираща политика спрямо Китай, се противопоставя на обещанието на Байдън да помогне за защитата на Украйна „толкова дълго, колкото е необходимо“. „Войната не върви много добре … и вероятно се насочваме към задънена улица в най-добрия случай. Ключът тук е европейците да се активизират … и да имат по-реалистична политика от триумфалисткия либерализъм, който администрацията и някои републиканци застъпваха през последните две години.“
Гледната точка потвърждава възприятията на Путин и други агресори, че волята на САЩ отслабва, дори когато американците не се бият и не умират. Това отразява националното разочарование от друга „вечна война“ като Афганистан, която и Тръмп, и Байдън обещаха да прекратят – и го направиха, катастрофално.
Решението на неразположението около Украйна обаче не е да се ограничи западната помощ и да се отслаби волята и способността на Украйна да устои на агресията на Русия, а най-накрая да се осигури всичко необходимо, за да спечели.
Китай, Иран и Северна Корея правят свои собствени планове въз основа на успеха или провала на Украйна и Запада.
