Почти година след катастрофата, в която загива малката Сияна, баща ѝ Николай Попов говори открито за личната си болка и за това, което нарича „омагьосан кръг“ на безнаказаност, корупция и институционална безчувственост. В интервю, излъчено в ефира на “Канал 3” и „Любословие.БГ“, той описва как според него делата за тежки пътни инциденти се бавят с години, как ключова роля имат вещите лица и как, по думите му, „излиза по-евтино да се купи експерт, отколкото съдебен състав“.

Попов започва с личния разказ – момента, в който трагедията „връхлита“, и усещането, че животът се разделя на „преди“ и „след“. Той казва, че единственото, което му е дало сили да продължи, е осъзнаването, че може да бъде глас и за други хора в подобно положение.

По думите му, ежедневно се среща с родители със „същата съдба“ – особено в малки населени места, където според него страхът е огромен, а „местни дерибеи“ и зависимости карат хората да мълчат.

Една от най-силните линии в интервюто е разграничението, което Попов прави между мъст и справедливост. Той заявява, че не търси „доживотна присъда на всяка цена“, а бърз и честен процес, който да не се превръща в многогодишно „преживяване отново и отново“ на трагедията.

Попов дава пример с други случаи, при които семействата присъстват на десетки заседания, слушат отново детайлите на смъртта на близките си и според него системата „смазва“ пострадалите психически.

В интервюто Попов насочва сериозна критика към ролята на вещите лица. Според него в много процеси съдът стъпва изцяло върху експертизите, което прави експерта фактически решаваща фигура.

Той твърди, че проблемът не е само „върхът“ на системата, а и „ниските нива“, където механизмите за контрол не работят. По думите му, десетина-двайсет души около определени експерти правят голяма част от експертизите по ключови дела, а разпределението им не е на случаен принцип.

Попов разказва в детайли за според него абсурдни елементи от експертизиране – включително твърдение, че дни след катастрофата се появява „жълтокафяво петно/следа“ на пътя, чрез което се мести мястото на удара. Той заявява, че има снимки от огледа, които според него доказват липсата на такава следа в деня на инцидента, а „фотоалбумът“, на който тя била заснета, впоследствие „изчезнал“.

Попов оспорва и физическите обяснения, които според него са представени в експертизата (включително твърдения за посока на действие на сили при завой), като ги нарича „смешни за всеки с базови познания“.

В разговора Попов прави още твърдения, че:

  • по банков път били платени значителни суми за адвокатски хонорари (в контекст на защитата на шофьора);
  • плащането, по думите му, идвало от фирмата-работодател на шофьора, което той определя като „лишено от логика“;
  • има „опит да се изфабрикуват доказателства“;
  • подал е обстоен сигнал до прокуратурата, но „още няма реакция“.

Той говори и за дела срещу него, включително твърдение, че му е било „скалъпено дело“ за кратко време след като е повдигнал публично определени теми, както и че срещу него има граждански иск за „уронване на престиж“.

Попов описва модел, при който според него около делата за катастрофи съществува цяла „екосистема“ – адвокатски кантори, експерти, застрахователи и политически зависимости.

Той твърди, че няколко специализирани кантори се появяват многократно по сходни дела, че обезщетенията и застрахователните претенции създават огромен финансов ресурс и че това поражда мотиви за натиск и манипулации.

В един от най-тежките моменти на интервюто Попов говори за състоянието на дядото на Сияна, който по думите му е с тежки травми и не може да понася информация за делото, включително по телевизия. Той обобщава, че много семейства „тихо гаснат“, развиват заболявания, зависимости и животът им се съкращава след подобни трагедии.

Попов обяснява слабата посещаемост на част от протестите с психологическа бариера – хората вярват, че „няма да се случи на тях“. Той дава примери за големи граждански събирания при отделни случаи, но признава, че устойчивата мобилизация е трудна.

В същото време казва, че още преди трагедията е участвал в инициативи за безопасно шофиране и обучения на млади водачи, защото темата му е била лична кауза от години.

В интервюто Попов обръща внимание и на инфраструктурата и контрола, като прави няколко твърдения:

  • пътищата са в лошо състояние, а шофьорите (вкл. професионални) продължават да карат със скорости, които тези пътища „не могат да понесат“;
  • тежкотоварните автомобили участват в значителна част от тежките инциденти;
  • в минал период контролът (вкл. чрез камери) бил настроен така, че да санкционира по-лесно леки автомобили, а не камиони, които имат различни ограничения;
  • претоварването се санкционира, но според него трябва да има реално спиране от движение до нормализиране на масата – както, по думите му, е в други европейски държави.

Той говори и за тол системата и претендирани финансови загуби за държавата от непълното ѝ използване, като заявява, че при ефективен контрол може да се постигне бърз спад на жертвите.

Попов поставя и тема за средствата за пътна инфраструктура, като цитира твърдение (приписано в интервюто на Богдан Милчев) за многомилиардни разходи през последните години и настоява за:

  • одит на ремонтираните първокласни и второкласни републикански пътища;
  • взимане на проби от асфалт и проверка на дебелини и смеси;
  • изследвания в независима лаборатория в чужбина.

Според него компромисите в материалите и изпълнението не са просто „кражба“, а „убийство“, защото създават фалшиво чувство за безопасност.

Попов заявява, че към края на декември има „22-ма загинали по-малко“ спрямо предходна година и го нарича рекорд за десетилетия. Той отдава това на общите усилия на активни граждани, семейства на жертви и медии, които държат темата жива.

Една от ключовите теми е решението му да се включи в политически процес под формата на гражданско движение. Попов твърди, че не иска да бъде „професионален политик“, а да „влезе, да свърши работа и да излезе“, защото иначе протестите и писмата не водят до реални промени.

Той казва, че след катастрофата много политици са го търсили, но впоследствие „спрели да си вдигат телефоните“. Споменава, че кметът на София Васил Терзиев се е интересувал в лично качество, но подчертава, че от парламентарните лидери не е получил реален ангажимент.

В интервюто Попов отправя и остри политически оценки, включително твърдения за модел на влияние в медиите и институциите. (Тези оценки остават негова позиция, изразена пред камера.)

Попов описва идеята си за „реформа отдолу нагоре“, включително:

  • нов Висш съдебен съвет с реална гражданска квота;
  • механизми за контрол и отчетност при забавени дела и постановления;
  • дисциплиниране на системата чрез работещи процедури, а не само смяна на отделни фигури.

Той настоява, че „реформа на принципа “Стани, да седна” не решава нищо“ и че без деполитизация и контрол върху ключови звена проблемите ще се възпроизвеждат.

Попов коментира и законодателни промени, като предупреждава срещу общи текстове, които не разграничават тежките случаи (наркотици, висок алкохол, огромна скорост) от инциденти по непредпазливост. По думите му трябва да има ясно дефиниран термин и по-справедлива диференциация на наказанията.

В края на интервюто Попов казва, че не търси политическа кариера, а „стария живот“, който обаче няма как да си върне. Говори за постоянен натиск, за готовност да понесе атаки и за мотивацията си да продължи – ако това спаси чужди животи, след като не е могъл да спаси детето си.