Очакванията, че предсрочните избори на 9 юни ще възпроизведат познатото съотношение на силите в парламентарната институция, са в общи линии основателни. Възможно е да има спад в резултата на ПП/ДБ, поне това сочат като цяло социологическите сондажи, които са се появили до момента. Тази коалиция излиза от управленски мандат и логично поема негативите от това. Деветте месеца управление на кабинета „Денков – Габриел“ бяха сполучливи. Страната ни се придвижи напред по отношение на Шенген и еврозоната и зае ясна позиция относно войната на Русия в Украйна, което беше важно от гледна точка на мястото на България в системата на международните отношения.
Във вътрешнополитически план обаче нещата не стоят точно така. Съдебната реформа остана незавършена, а ръководствата на регулаторите не бяха сменени, макар и много от тях да са с изтекли мандати. Тези обстоятелства дори могат да засегнат твърдото ядро на ПП/ДБ, защото именно това са въпросите, които обясняваха и мотивираха взаимодействието с ГЕРБ, а те поне засега остават във висящо положение. Оттеглянето на „Зелено движение“ от коалицията също ще окаже своето влияние. В абсолютни стойности това влияние може и да не е голямо, но предвид очакваната скромна избирателна активност и доста изтънелите твърди ядра напълно вероятно е то да струва на коалицията 3-4 мандата.
Появата на „Зелено движение“ като самостоятелен субект обаче и електоралният резултат, който то ще постигне, ще бъде един от критериите относно това дали изборите на 9 юни ще очертаят евентуални алтернативи, които биха могли да се разгърнат при възможни следващи предсрочни парламентарни избори.
Напълно възможно е изборите да се окажат интересни най-вече с това дали ще дадат тласък на потенциални алтернативи, които да могат да се развият през следващите месеци и години и да се разположат върху по-големи пространства от партийната система в страната. Определено такива заявки има и то както вляво, така и вдясно. БСП ще бъде конкурирана от два други леви субекта – „Левицата“ и „Солидарна България“. И ако „Левицата“ не е чак толкова ново явление, то „Солидарна България“, олицетворявана най-вече от Ваня Григорова, очевидно възнамерява сериозно да хвърли ръкавицата към Нинова и компания.
Ваня Григорова е познато и неизхабено (все още) от политиката лице и точно това я превръща в основен капитал за нейната формация, която потенциално може да постави ръководството на БСП под напрежение. Дори и сега да остане под чертата, Григорова най-вероятно ще повиши шансовете си пред левия електорат. Особено ако има нови предсрочни избори, влизането й в парламента би могло да се превърне в напълно реална вероятност. Григорова не е носител на някакви нови или иновативни идеи, тя обаче на имиджово равнище спокойно може да конкурира поизносените лица на БСП, които в момента представляват партията и чрез които вече от доста години електоратът възприема социалистите. Също така е възможно под въздействието за конкурентно усещане от „Солидарна България“ да се случат определени промени в БСП, особено ако Григорова и хората й успеят по-сериозно да привлекат вниманието на електорат, който от БСП смятат за свой.
Основната претенция за алтернатива вдясно пък идва от „Синя България“. Формацията е базирана върху обединението „Синя София“, което на местните избори през миналата есен успя да спечели три мандата в Столичния общински съвет (СОС). Тук, за разлика от лявото пространство, алтернативата не се изчерпва единствено с появата на по-свежо изглеждащи личности, способни да поставят под напрежение по-големите формации от десницата. В дясното пространство „Синя България“ опитва да предложи конкурентни идеи с претенцията, че тези предложения са автентично десни и единствено придържането към тях може да осигури истинска дясна алтернатива на страната ни.
Петър Москов, един от лидерите на „Синя България“ говори за изтегляне на държавата от всички сектори с изключение на образованието, здравеопазването и сигурността. От друга страна формацията залага на ценности – семейство, приемственост между поколенията и национална идентичност. На европейско равнище, това което „Синя България“ предлага е по-близко до Европейските консерватори и реформисти (ЕКР), отколкото до Европейската народна партия (ЕНП).
ЕКР са доминирани от полските консерватори – партията „Право и справедливост“. Докато управляваше в Полша тя често влизаше в конфликти с Брюксел, противопоставяше се на абортите, стоеше твърдо зад традиционното семейство и националната идентичност и беше активна в подкрепата към Украйна срещу агресията на Кремъл. Полските консерватори обаче не само, че не изтеглиха държавата от всички сектори (с определени изключения, за което говори Москов), а напротив, те правеха точно обратното. Субсидирането и социалните разходи бяха съществена характеристика на тяхното управление.
От ценностна гледна точка „Синя България“ разполага с потенциал за развитие, тъй като има достатъчно проевропейски и проатлантически ориентирани българи, които желаят съчетаване на участието в съюзите, в които членуваме с по-консервативно ориентирана вътрешна политика, която не да вкарва страната ни в конфликт с институциите в Брюксел и Страсбург, а да ни направи по-активни във формирането и провеждането на политиките вътре в европейското семейство, както и по отношение на външната политика на ЕС.
Другият вектор обаче – оттеглянето на държавата от всички сектори (с изключенията на Москов) – най-вероятно силно ограничава вероятността „Синя България“ да се развие като голяма формация в следващите години. В нашето общество има трайно формирани и устойчиви нагласи, свързани с очаквания към държавата от всякакво естество.
Дори нито една от потенциалните алтернативи да не попадне в Народното събрание след изборите на 9 юни, тяхното очертаване няма как да не се отрази на политическата среда. Отразяването може да бъде както в посока, стимулираща създаването на редовен кабинет, така и обратно – потенциално очертаващите се алтернативи по-скоро да демотивират основните политически формации да излъчат управление.
Ако част от големите партии решат, че някоя от алтернативите може по-сериозно да ги застраши електорално, то логично би било да се стремят към формиране на редовен кабинет при това с перспектива за пълен мандат. Ако хипотетично се създаде правителство, което да управлява четири години, след този период от време политическата ситуация ще е качествено различна и нито една от сега очертаващите се алтернативи няма да изглежда по начина, по който изглежда понастоящем.
Обратната на тази хипотеза пък може да се обясни с евентуалното разпознаване на потенциален партньор сред алтернативите от страна на някоя от сегашните големи формации. При такова положение определена голяма партия може да предпочете провеждането на следващи предсрочни избори, за да може потенциалният партньор да влезе в парламента и да спомогне за оформянето на по-благоприятни обстоятелства за конституирането на правителство.
Разбира се, очертаването на алтернативи съвсем не е единствения фактор, който ще определи дали ще има или не редовен кабинет след 9 юни, но в комбинация и с други фактори това ще има своето въздействие включително и върху този процес.
По принцип честите парламентарни избори са предпоставка за нестабилна партийна система. Те обаче създават и условия за появата и разгръщането на алтернативи. Точно в тази фаза от развитието си е партийната система в България в момента. Това е своеобразна преходна ситуация, която трябва да приключи, за да се стабилизира политическата среда. Ако сегашните водещи формации намерят начин да разширят електоралната си база, то те биха могли да осигурят пътя към това стабилизиране. Ако ли пък не идва ред на алтернативите, които във взаимодействие с част от големите партии в момента, също биха могли да обезпечат придвижването към стабилността.
Евгени Кръстев
Евгени Кръстев е политолог и журналист. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска степен по международни отношения и международна сигурност и богат опит в сферата на политическите анализи и медиите. Работи и пише основно по теми, свързани с геополитиката, сигурността и отбраната.
