Девет години след последното си появяване в национален ефир Ани Цолова наруши дългото си мълчание и направи силна, болезнена и дълбоко лична равносметка за годините в телевизията, за натиска върху журналистите, за цената на това да задаваш неудобни въпроси и за решението си да си тръгне от студиото без намерение да се връща.

В разговор, зареден с признания, спомени и тежки изводи за състоянието на българската журналистика, Цолова не само се върна към най-драматичните моменти от професионалния си път, но и направи безпощаден разрез на медийната среда у нас. Тя говори за спряното си предаване, за натиска отвън, за съмнителните публикации, за папарашките снимки на детето ѝ и за усещането, че телевизията постепенно е престанала да бъде място, в което може да диша свободно.

Още в началото на разговора Ани Цолова призна, че не приема лесно покани за публични изяви и че дълго време е била истински изморена от публичността.

„Имаше един такъв период, в който истински бях изморена от тази публичност и заради натиска към мен и семейството ми“, каза тя. Именно затова решението ѝ да седне пред камера и да говори отново е било взето трудно, но осъзнато.

Най-силният момент в разговора безспорно дойде, когато тя се върна към последния си ден в ефир. „Аз си помня последния ефир, защото знаех, че ще ми е последният ефир“, заяви Цолова. Тя разказа, че колегите ѝ в студиото тогава не са знаели, че това ще бъде краят, а част от тях са разбрали едва след официалното прессъобщение на телевизията.

„Спомням си как затворих вратата на студиото. Обърнах се и казах: "Тук няма да вляза повече“, каза тя. И веднага след това допълни нещо, което прозвуча като изповед: „Направих го с огромно облекчение.“

По думите ѝ това не е било внезапен срив или моментен импулс, а дълъг процес, в който постепенно е осъзнала, че телевизията вече не е място, в което тя може да върши работата си така, както я разбира.

„Това беше процес, в който малко по малко разбирах, че с това, в което се беше превърнала телевизията като цяло, сме си взаимно несимпатични“, каза тя. Цолова подчерта, че е обичала работата си безусловно, че е намирала огромен смисъл в нея и че дълги години телевизията е била не просто професия, а начин да променя дневния ред, да задава неудобни въпроси и да помага на хората да взимат информирани решения.

„Имаше периоди, в които едно интервю в сутрешния блок можеше да преобърне дневния ред на деня“, заяви тя. „Имаше времена, в които едно разследване можеше буквално да взриви не просто политическото пространство, а знанията, които даваш, за да вземат хората информирани решения.“

Именно тук Ани Цолова направи един от най-тежките си изводи за българската медийна среда – че разследващата журналистика е сред големите жертви на процесите, които са превърнали телевизията в далеч по-подчинена, далеч по-предвидима и далеч по-несвободна територия. По думите ѝ, когато един журналист вече не може да задава всички въпроси, които професионалният му инстинкт диктува, той започва да губи не просто свобода, а самия смисъл на занаята си.

Тя разказа, че още година преди окончателното си оттегляне сама е поискала да се отдръпне от сутрешния блок и да се насочи към „по-бавна, по-задълбочена журналистика“. „Исках да правя малко по-спокойна, по-бавна журналистика, по-задълбочена публицистика“, каза тя. По думите ѝ идеята е била да започне плавен преход, в който да обучи свой колега, който постепенно да поеме мястото ѝ в ефир. Но ръководството на телевизията е отказало. „Казаха ми: "Не, не, не, ще падне рейтингът, ти си двигателят“, разказа тя.

Цолова подчерта, че натискът не е идвал отвътре, а отвън. 

"Промяната не беше отвътре. Тя беше отвън“, заяви тя. Именно тази външна намеса, това усещане за притискане, е било според нея големият проблем, който е направил оставането ѝ в ефир невъзможно.

Особено остро прозвучаха думите ѝ, когато бе попитана за приликите между своя случай и този с Мария Цънцарова.

„Много си приличаха случаите“, заяви Ани Цолова. Тя призна, че случилото се с Цънцарова в края на 2025 година я е върнало силно емоционално назад и я е накарало отново да преживее собствената си история.

„Виждах много идентични действия от страна на телевизията“, каза тя и добави, че според нея и в двата случая е изглеждало така, сякаш телевизията е била „притисната до писък“, за да извърши това, което е извършила.

В центъра на разговора се оказа и едно от най-емблематичните интервюта в българския телевизионен ефир – това с Пламен Орешарски през 2013 година, когато прозвуча въпросът „Кой ви предложи Делян Пеевски?“. Цолова разказа, че този въпрос се е родил на живо в студиото, в момент на напрежение и обществен шок след назначението на Пеевски за шеф на ДАНС. „В студиото в понеделник се роди въпросът: ‘Кой ви го предложи Делян Пеевски? Откъде се роди идеята?’“, каза тя. После с горчива ирония допълни: „Майката на Делян Пеевски беше патентовала въпроса ‘кой’ в патентното ведомство.“

И макар този въпрос да се превърна в символ на протестите и в етикет за общественото недоволство, самата Ани Цолова призна, че дори тогава е излязла от студиото с усещането, че не си е свършила работата докрай. „Имаше толкова много въпроси, които да се зададат още“, каза тя. Тази силна самокритичност, това непрекъснато чувство, че можеш и трябва да направиш още, минава като червена нишка през целия ѝ разказ.

На въпроса какво се е случило след онова интервю, Цолова отговори кратко и тежко: „Месец и половина по-късно ми спряха предаването.“ Тя обясни, че раздялата с телевизията не е станала мигновено, а е била процес, в който и двете страни вероятно до последно са се надявали, че нещата могат да бъдат спасени. Но за нея това вече е било невъзможно. „Нямаше какво да правя повече там“, каза тя.

В една от най-острите части на интервюто Ани Цолова коментира какво според нея представлява днешната телевизионна среда. Тя заяви, че това, което днес виждат зрителите като прекалена мекота, липса на настойчивост и липса на истинска острота към властта, всъщност не е случайно.

„Това беше целта и тя е постигната вече“, заяви Цолова. По думите ѝ процесът не е започнал вчера или онзи ден, а тече от години, като постепенно е притъпил инстинкта на журналистите да настояват, да влизат в детайла и да задават „точни и конкретни въпроси“.

Тя подчерта, че няма нужда от крясъци и фалшива агресия, а от смислена настоятелност.

„Няма нужда да има невербална агресия. Няма нужда да има крясъци. Няма нужда да има лоши погледи. Има нужда от точни и конкретни въпроси“, каза тя. И допълни, че днес „милиони въпроси крещят: "Задай ме, задай ме, задай ме“, но твърде често никой не го прави.

Цолова беше попитана и за телевизионните лица, които преминават в политиката. Без да посочва с пръст, тя даде рязка и болезнена оценка за този феномен: „Може би е резултат от неособено честна журналистическа работа. Знам ли?“ С тази фраза тя ясно намекна, че когато журналистиката се превърне не в служба на обществото, а в трамплин към власт и лична значимост, границите между медия и политика се размиват опасно.

Особено болезнено прозвучаха признанията ѝ за натиска, на който е била подложена през годините. Цолова заяви ясно, че докато е била в ефир, е била „натискана, заплашвана“, но подчерта, че не става дума непременно за директни вербални закани. „В буквалния смисъл "не прави така, защото ще ти се случи еди какво си" – такива вербализирани не съм имала“, обясни тя. Но това, което е описала, е било по-коварно – постоянен тормоз, усещане, че е наблюдавана, че близките ѝ също са наблюдавани, че се прави всичко възможно да бъде дехуманизирана и публично дискредитирана.

„Това е един от начините да дехуманизираш този, който не се е подчинил и ти пречи“, заяви тя. Цолова разказа как в определен период са се появявали множество папарашки снимки, не на нея като популярна фигура, а на семейството ѝ – на съпруга ѝ, на детето ѝ, на случайни хора около нея. „Това не е интерес към някой, който го дават по телевизора. В никакъв случай“, каза тя. И допълни, че според нея истинската цел е била да бъде притисната, да бъде накарана да се чувства уязвима и да разбере, че не само тя, а и най-близките ѝ могат да бъдат въвлечени в този процес.

Един от най-шокиращите моменти в разказа ѝ беше свързан със сина ѝ. „Синът ми беше много малък и го снимаха на най-различни места“, каза тя. По думите ѝ е имало дори публикации, в които до нейна снимка е стояло детето ѝ, а до тях – адресът ѝ. Това я е накарало да подаде сигнал в Агенцията за закрила на детето. „Децата без съгласието на техните родители не могат да бъдат фотографирани“, припомни тя. Но резултатът е бил ужасяващ със своето мълчание: „Девет години по-късно – нищо. Никакъв отговор.“

Това мълчание според нея е част от голямата картина на обществено и институционално разпадане, в която хората постепенно са изгубили доверие във всичко. „Защо в момента се учудваме, че има множество хора, които нямат никакво доверие на която и да е институция?“, попита риторично тя.

В един много личен момент Ани Цолова разказа и за първите си дни извън телевизията. И вместо драма, срив и чувство за пропадане, тя описа нещо съвсем различно – тишина, светлина и облекчение. „Помня абсолютното облекчение“, каза тя. Най-голямото удоволствие за нея тогава е било не да бъде на екран, а да прави неща, които дотогава почти не е могла. „С какво удоволствие карах детето ми на училище“, сподели тя. „Аз не го бях карала никога на училище.“ Цолова разказа още, че за пръв път от години е излизала сутрин и е било светло, че е можела да изпие кафе със съпруга си, че е дишала по-леко.

Тя категорично отхвърли представата, че е „фолофнала“, както ѝ казал синът ѝ в един забавен, но показателен разговор. „Ти си тежко фолофнала“, казал ѝ той, визирайки това, че вече не е по телевизията и хората не я разпознават всеки ден. Цолова обаче се е смяла. За нея това никога не е било истинската мярка за значимост. „Нищо не се е променило“, каза тя. „Аз и преди си ходех с по две торби от магазина.“

В момента Ани Цолова се занимава с обучения по публично говорене, презентационни умения, медийно поведение и невербална комуникация. Тя разказа с видима страст за работата си с мениджъри, екипи и индивидуални клиенти, които искат да подобрят начина, по който общуват и убеждават. „Говоря отново всеки ден“, каза тя. По думите ѝ не ѝ липсва екранът като зависимост, защото и днес е в центъра на вниманието в залите, където обучава хора, само че вече го прави по свой начин, в своя ритъм и с усещането, че това, което дава, има реален смисъл.

Тя говори и за страха от публичното говорене, който според нея е напълно нормален и дори полезен. „Страхът от публично говорене го изпитват почти всички хора“, заяви Цолова. „Здравословният страх ги пази от грешки.“ В думите ѝ прозираше опитът на човек, който не просто е минал през огромен стрес на живо пред милиони, но е успял да превърне всички свои грешки, уроци и сривове в инструмент за други.

Интервюто завърши не с носталгия, а с яснота. Яснота за това какво е журналистика, какво не е, какво се е загубило и защо много хора като Ани Цолова вече не са на екран. Тя не скри, че ако някога би се върнала, това би било само при едно условие – пълна свобода. „Ако се връщам в телевизия, ще се върна в това, което смятам, че правя и съм правила“, каза тя. И добави, че към днешна дата, ако някой я попита дали иска да се върне, отговорът ѝ ще бъде: „Не, не ми се връща.“