Проф. Иван Илчев: Понякога дори основателната критика на властта среща нейната отмъстителност

Прочитания 5206
0 0
Снимка: архив БГНЕС

Чл. кор. проф. д.и.н. Иван Илчев е роден на 25 юни 1953 г. в София. Той е български историк, ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в периода 2007 – 2015 г., декан на Историческия факултет на Софийския университет в периода 2003 – 2007 г. и член-кореспондент на Българската академия на науките от 2012 г. Бил е гост-професор в различни университети по света. Автор е на книги, сред които: „Докосвания до Америка“, 2003 /с Пламен Митев/; „La rose des Balkans. Histoire de la Bulgarie des origins‚ nos jours“, 2002; „По на Запад, най на Запад – Япония. Писма на един гайджин.“, 2001; „Родината ми – права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските народи, 1821-1923 г.“, 1995; „Рекламата през Възраждането“, 1995; „България и Антантата през Първата световна война“, 1990; „Уинстън Чърчил и Балканите“ (с Г. Гунев), 1989; „Розата на Балканите“, С., 2019.

Професор Илчев, на прага сме на поредната предизборна кампания – този път президентски и парламентарни избори. Дотук имаме няколко неуспешни опита парламентарните партии да съставят правителство. Някои биха определили скандалите в парламента като ново дъно на простащината и цинизма. Какво е Вашето мнение?

– За мен те говорят за изключително ниския професионализъм на хората, които са издигнати за народни представители. Освен нисък професионализъм бих казал и не особено висок интелект. Резултатът е, че доколкото мога да видя, в следващите избори ще видим един още по-фрагментиран глас. А дали ще бъде по-фрагментиран парламент не мога да кажа, но това, че гласоподавателите и техните гласове ще бъдат още по-фрагментирани е сигурно.

В предизборната кампания се включи още един представител на поп-фолка. В този контекст актуални ли звучат думите на Хегел, че „всеки народ има такова държавно управление и правителство, каквото заслужава“?

– Не, не бих вадил чак такива изводи. Мераклии за евтина слава винаги е имало и ще продължава да има. Мисля, че не трябва да им обръщаме внимание.

Без да задълбаваме в темата, но според Вас, ще се решат ли поне част от наболелите проблеми в обществото, ако се сформира правителство?

– Ако се сформира правителство има възможност да се вземат решения, които в момента не могат да бъдат взети, защото по Конституция едно служебно правителство не може да ги взема, не може да се ангажира по този начи. Ясно е, че в близките месеци трябва да се вземат важни решения във връзка с Плана за развитие, във връзка с разширяването на Европейския съюз, в който ние се оказахме неволно момчето за бой. Винаги е по-добре да има правителство.

Вие сте историк. Намира ли се България в уникална ситуация от съвременната история да провежда няколко поредни парламентарни избори ? Какво ни е показала историята, когато страната ни е изпаднала в ситуация, подобна на тази в политически контекст?

– Такaва поредица от избори не е имало. Такова фрагментиране на политическия живот е имало. В началото на 30-те години такова фрагментиране е имало, но такава поредица от избори действително не е имало досега. За първи път се случва.

Тоест намираме ли се в исторически прецедент?

– Вижте, дали е исторически прецедент, дали е криза – трудно е да се определи в момента. Още повече че като правило, понятието за криза се определя различно от съвремениците и от историците, които след години гледат към нея. Нека да дам пример, за да бъда по-ясен – годините преди Балканската война сега единодушно се смятат за едни от най-добрите години от историята на буржоазна България. Бурно се развива икономиката, повишава се нивото на образование, модернизират се армията, инфраструктурата. Ако погледнете периодичния печат от тези години, обаче, тъй като тогава радио или телевизия е нямало, ще видите, че хората съвсем нямат това самочувствие. Те си мислят, че живеят в криза. Така че усещането на съвременника лъже и понякога точната представа за реалността се добива години по-късно.

Нека да обърнем внимание и на друга тема. Казусът с Петър Илиев като че ли намери своя окончателен завършек. Показателен ли е той за човек, който беше предложен първо за министър на правосъдието, а след това и за вътрешен  министър и за вицепремиер?

– Първо, този казус не е близо до разрешаване, доколкото познавам българската съдебна система, той има да се влачи още не знам колко време. Не е и първият случай, когато кандидати за политици не се свенят да търсят полузаконни и незаконни облаги. Тук има едно много нахално преписване, което самият герой, на практика, не отрича. Поне аз лично никога не съм виждал и чувал да казва в интервюта: „Не съм преписвал, лъжат тези, които казват, че съм преписвал.“ Той казва: „Срокът е изтекъл, има процедура, с която това да се установи“. И самата тази фразеология на един юрист ми внушава подозрения.

Но не е ли това някакъв вид цинизъм?

– Правото е построено на принципа, че всеки има право да търси някакви извинителни причини. Иначе нямаше да има адвокати, които да защиват прононсирани убийци, нали?

Тук обаче изниква друг въпрос – защо чак сега от Софийският университет „Свети Климент Охридски“ заявиха за плагиатството? Не трябваше ли това да бъде доказано в далеч по – ранен етап? В университета имат специален софтуеър, който лови всяка форма на взаимстване на текст под каквато и да е форма…

– Този софтуеър започна да работи тази година. Преди това го нямаше. Второ – за да бъде установено плагиатството трябва да има сигнал. Доколкото зная, сигнал не е имало. Трето – тук се намесват най-различни причини, лични взаимоотношения, служебни, което в никакъв случай не оправдава колегите. Ако са знаели или разбирали за какво става въпрос оправдание няма, но да не забравяме, че материята е много специфична и се съмнявам, че повече от четири-пет души са разбирали за какво става въпрос.

– Защо тогава лицето, което се почувствало засегнато, не е подало сигнал далеч по-рано?

– Навремето във в. „Стършел“ имаше една карикатура: „Критика отгоре“ и „Критика отдолу“. Всъщност тя представляваше двама души, които са се показали на балконите си и горният пуска саксия върху главата на долния – това е критиката отгоре. Втората карикатура беше как човекът отдолу хвърля саксия към горния, не го улучва, разбира се, и саксията пак пада върху неговата глава. Разбирате какво искам да кажа – понякога е трудно в такава ситуация да се оплачеш. Аз самият съм бил обект на плагиатство от един много силен навремето историк, който беше директор на Институт, беше член на ЦК на БКП и не се беше посвенил да препише 5-6 страници от една моя статия и барабар с бележките ми ги публикува в една своя книга, която и сега стои в библиотеките.

Вие подадохте ли сигнал срещу този човек?

– Не, тогава ми стана смешно. Аз бях 26-27  годишен, той беше на 60 години. Просто ми стана смешно, че човек може да се излага по този начин.

Или комплимент за Вас от една страна?

– Тогава може би за комплимент ще сметнете ако крадец влезе в къщата Ви и открадне любимия Ви предмет. Не е комплимент, нали?

Не, разбира се.

По време на Ваше гостуване в предаване на БНТ възкликнахте какви политически нищожества ни управляват, визирайки политическата класа в България. Докога политиката ще бъде игра на истина и морал ? Доживели ли сме да осъзнаем грешките си като общество и да се учим от тях ?

– Политиката никога не е била критерий за морал. Ако погледнете големите демокрации, които уж признаваме за морални, знаете колко дела за корупция има сред сенаторите и конгресмените в Съединените щати, при депутатите в германския Бундестаг, в последните две години се появиха дела за плагиатство на видни политици в Германия и в Унгария. Пример за липсата на морал в политиката са действията на Съединените щати в последните две-три седмици. Те първо изоставиха Афганистан, без въобще да се загрижат за своите съюзници, които те на практика бяха вкарали в тази държава – французи, англичани, да не говорим за българите. Направиха го с пълното съзнание, че неминуемият поток от бежанци ще залее Европа, а не Съединените щати. Пак такъв пример за липсата на морал беше миналата седмица, когато Съединените щати, зад гърба на един от най-старите си съюзници – Франция, с която са воювали рамо до рамо в две Световни войни, сключиха съюз с англо-саксонските държави Великобритания и Австралия и Австралия отказа една огромна поръчка за подводници, която вече беше направена с Франция. А там се правят заводи, където да произведат тези подводници. Така че за морал в политиката трудно можем да говорим. Става въпрос да се спазват някакви правила и закони. Все пак във Великобритания, да речем, тези правила и закони в общи линии се спазват, установени са много отдавна, не са променяни особено и затова говорим, че във Великобритания има правов ред. От друга страна не си даваме сметка, че националните психологии се различават доста. Ние говорим за Източна Европа и за Западна Европа. Според мен, това е остаряло твърдение, защото какво общо имат Норвегия и Португалия като национална психология. И двете държави се водят в Западна Европа. По-скоро става въпрос за Северна Европа, Южна Европа и Атлантическа Европа. В Северна Европа националната психология е много по-различна от тази в Южна Европа. Там чуваме за  много по-малко корупционни скандали. А когато ние се сравняваме, всъщност базата на сравнение би трябвало да бъде Гърция, Италия, Испания, Португалия и ще видите, че политическата действителност у нас не е много по-различна от тази в тези държави.

Тоест моралът е взаимосвързан с националната психология на съответната държава?

– Той е свързан с умението да се спазват законите и с националната психология, да.

Нека Ви върна отново на случката в БНТ. Думите Ви предизвикаха огромна реакция в социалните мрежи и голяма част от хората Ви подкрепиха. Защо не чуваме по-често откровено мнение от най-големите ни учени и преподаватели?

– Аз никога не съм криел моето мнение. От друга страна,  не знам колко има полза точно от това, защото някои хора приличат на герои от разказа на писателя Чудомир, който очаква и той да се : „изока някой ден“, но когато това ще е безопасно лично за него. Да дам пример от моята 8-годишна дейност като ректор на Софийския университет и още почти толкова като декан на историческия факултет. След почти всяко критично мое интервю в университета започваше проверка от Агенцията за държавна финансова инспекция, от Министерството на финансите, от Сметната палата. Не знам колко пъти съм проверяван, не знам колко грешни пари са платили българските данъкоплатци за тези проверки. Доколкото си спомням единственият резултат беше един акт за 100 лева, защото нашият юридически отдел беше забавил да публикува в държавен вестник някаква поръчка. Разбира се, трябва да се проверява, но те не трябват да бъдат провокирани от позицията на даден човек. Проверки трябва да има.

Смятате ли, че това може да се случи и със сегашния ректор на университета?

– Не зная (смее се). Не мога да ви кажа. Но той също е проверяван, не искам да се изкарвам герой. Той също е проверяван редовно.

Може би такъв беше моделът? Когато някой си каже критичното мнение, следваха серия от проверки? И понякога и други неща?

– Да, точно така.

Професоре, нека поговорим и за една друга важна за обществото ни тема – Република Северна Македония. Оказа ли се, че жаравата на национализма е жива и може лесно да се възпламени при нашите съседи?

– За съжаление, да. Това е едно правило, установено отдавна от теоретиците на национализма. Аз съм казвал нееднократно, че допреди десет години, преди да започнат нещата с Договора за добросъседство, българите, на практика, бяха забравили за Република Северна Македония, ходиха на екскурзии до Охридското езеро, до Битоля, пиеха „жолта“ ракия, ядяха кебапчета, купуваха си кръстчета от манастира „Свети Наум“ и се радваха, че българският лев беше конвертируема валута в Република Северна Македония. Това се промени през последните няколко години.

Национализмът при тях запали ли национализма при нас?

– При нас ми е по-трудно да преценя, защото винаги е имало такива маргинални групи, които са били винаги яростно националистически настроени, но това са като правило хора, които не познават много историята или по-скоро подбират това от историята, което е изгодно за тезите им. Но в Република Северна Македония, за съжаление, лъжливата представа за тяхното минало вече 70 години е положена в основата на тяхното образование и е много трудно да се разбие този модел, особено когато виждам, че никой от политическите или икономически елити на Северна Македония няма интерес да го разбива.

Къде сгрешихме ние и къде сгреши Република Северна Македония според Вас?

– Този процес продължава с години. Многократно съм казвал, даже преди няколко дни имахме среща във външно министерство и тогава повторих, че е сгрешен целият подход да се разчита единствено и само на дипломацията. Защото въпросът за взаимоотношенията между двете държави е много сложен. Първо, той не е двустранен въпрос, той засяга и европейските взаимоотношения. Засяга геостратегически интереси на Великите сили. Слава Богу, ние нямаме такива геостратегически интереси, но за съжаление сме на наковалнята, върху която удря чукът на геостратегическите интереси на Великите сили. Нямаме, за съжаление през последните може би 60 години, каквато и да е политика да привличаме европейското обществено мнение на наша страна и да уточняваме нашата позиция. През последните 60 години ние затворихме маса лекторати по български език в столиците на европейските държави, не направихме никакви нови. През последните 50 години единствената конференция, която сме направили, голяма международна конференция по въпросите за Република Северна Македония, беше по време на президентството на Георги Първанов през 2003 година, за годишнина на Илинденско-Преображенското въстание. През 2003 година станах декан на историческия факултет и започнах да пиша писма до Министерството на образованието, с което молех във Фонда за научни изследвания да се отпусне отделно перо за превод на английски език и то на културен английски език, на най-важните текстове за Северна Македония. Исках и да се отдели перо, с което целево да се отпускат стипендии за докторати на млади хора от Европа, които да идват, да работят с архивите, не с представите на македонските историци, които те охотно тиражират в Европа, а с архивите и да пишат своите дисертации. За съжаление нищо от това не стана. Освен това в момента по въпроса за Република Северна Македония ние действаме с разперена длан, не със свит юмрук. Какво имам предвид? Поотделно действат външното министерство, Министерството на образованието, доколкото въобще действа, Министерството на икономиката. Би трябвало, според мен, да има общ орган, който да координира тяхната политика, орган, който да бъде финансиран целево, да не зависи от някакви подаяния и всяка година да се моли за тях и само тогава може да се надяваме на някакъв успех и то, за съжаление, ограничен успех след доста голям брой години.

Тоест сгрешен е подходът ?

– Аз мисля, че традиционно е сгрешен. В началото на XX век, когато се обсъжда нуждата ат българска пропаганда по македонския въпрос един от нашите видни политици казва: „Нашата кауза с Македония е дотолкова права, щото не се нуждае от защита.“ А това съвсем не е вярно.

Ще удържи ли България на дипломатическия натиск според Вас ?

– През последните седмици виждам огъване и не знам в крайна сметка какво ще стане.

Може ли политик да използва казуса със Северна Македония за свой личен пиар и да жертва националните интереси на България?

– Ако жертва националните интереси на България дълбоко се съмнявам, че неговият личен пиар ще се повиши. Все пак, по този въпрос българското общество е що-годе единно и това се доказва от декларацията в парламента и с декларациите на политическите партии.

Нека поговорим и за образованието у нас. Какво трябва да се подобри в сферата на висшето образование? Какви промени следва да бъдат обмислени? 

– Първо, качеството на висшето образование в България, имам предвид това на най-добрите висши училища, не само Софийският университет, най-добрите висши училища, съвсем не е толкова лошо, колкото го представят медиите. То е на едно средно европейско ниво. За повече трудно бихме могли да се надяваме, при сегашното му финансиране. Много ми е интересно как можем да достигнем Кеймбридж, след като сме последната държава в Европейския съюз по разходи на образование, последната държава в Европейския съюз по разходи за наука, последната държава в Европейския съюз по разходи за развойна научно-изследователска дейност – тази дейност, която свързва науката с бизнеса. През последните 3-4 години има едно положително развитие, може би не толкова бързо, колкото бих искал, но все пак си давам сметка, че всяко действие засяга страшно много интереси и е трудно да бъде по-бързо. През месец ноември 2007 година станах ректор на Софийския университет, през месец януари 2008 година направихме конференция, в която издигнахме идеята за изследователски университети и за това, че висшето образование не трябва да се финансира на калпак. Резултатът е, че вече от миналата година има изследователски университети и бяха направени сериозни промени в системата на финансирането на висшето образование. Надявам се, ще видим резултата от тях в идните години. Имайте предвид, че радикални промени много трудно се правят в една относително консервативна област, която трудно се променя и да иска да се променя веднага е все едно да искате един самолетоносач да направи завой в рамките на 100 метра. Мисля, че е същото и с образованието.

Какво е вашето мнение за онлайн обучението?

Като цяло имам отрицателно мнение за онлайн обучението, не за онлайн обучението като такова, а за начина, по който то беше приложено у нас. Вярно е, че беше въведено в една кризисна обстановка, доколкото е кризисна, доколко ние я направихме такава – това е друг въпрос. Но по света, доколкото съм запознат, а все пак съм по-запознат от доста  хора, тези университети, които се занимават с онлайн обучение, имат от дълги години разработени методики за преподаването онлайн, преподавателите са обучавани как да преподават онлайн. Има цели отдели, които се занимават с търсене на материали за улесняване на подготовката на преподавателите при лекциите им и онлайн обучението е изравнено по права с присъственото обучение. Докато при нас всеки разчита, че преподавателят ще си напише сам лекцията, ще я илюстрира с някакви картинки и нещо, което аз продължавам да се озадачавам, не знам, може би не съм прав – но по моето разбиране като човек, работил в тази система, е за да бъде валидно онлайн обучението, то трябва да бъде акредитирано от Националната агенция за оценка и акредитация. На практика много малко от специалностите онлайн са акредитирани от Националната агенция за оценка и акредитация. Така че в момента онлайн обучението се провежда в една мъглява и неясна атмосфера от гледна точка на законовите изисквания.

Ако е така, излежда не напълно законно.

– Не мога да кажа, за мен ситуацията не е напълно ясна е и потенциално опасна.

Защо?

– Защото ситуацията може да „гръмне“, защото може да се окаже, че ако тръгне някой студент да съди за това, че му се дава диплома, за която програмата не е минала през Националната агенция за оценка и акредитация, не знам какъв ще бъде резултатът.

/източник: newsone.bg

Контакти и информация за автора:

Репортер по темата: Дияна Георгиева

editor
Happy
Happy
0
Sad
Sad
0
Excited
Excited
0
Sleepy
Sleepy
0
Angry
Angry
0
Surprise
Surprise
0

Average Rating

5 Star
0%
4 Star
0%
3 Star
0%
2 Star
0%
1 Star
0%

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Next Post

Реалната инфлация - двойна на измерената от НСИ?

Не трябва да се прави регулация на цените. Ефектът от това ще е тези стоки, на които поставяме „таван“ на цените, да изчезнат от рафтовете. Това заяви пред БНР Стоян Панчев от Експертния клуб за икономика и политика. Той предупреди, че това се случва винаги, когато се стигне до контрол […]