Поне двама от всеки петима българи са се срещали по един или друг начин с психични разстройства като депресия, хранителни разстройства и др. Обществото успява да налучка кое е наистина психичен проблем и кое е само емоция.
Това се казва в експериментално изследване на „Галъп интернешънъл болкан“, заедно с фондация „Кожа – платформа за психично здраве“, в навечерието на Деня на психичното здраве, 10 октомври. Изследването е изключително важно в този момент – в който стои въпросът за психологическите последици от ситуацията с коронавируса. Изследването е проведено „лице в лице“ сред 807 души в периода 3-11 септември.
Изследването е проведено между 3 и 11 септември 2020 г. сред 807 души по метода „лице в лице“. Извадката е представителна за пълнолетното население на страната.
В по-голямата си част хората у нас дават толерантни отговори по отношение на психичните проблеми. 45%, или почти половината от анкетираните, казват, че ако у нас някой признае психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. Това показва подценяване на различните типове зависимости като реален обществен проблем.
За 37% от хората в страната зависимостите са просто липса на достатъчно воля. Почти милион и половина пълнолетни българи, където са не повече от 5.5 млн. души – между 10 и 25%, имат консервативни и дори ретроградни схващания. Например, 12-13% от анкетираните смятат, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или срам. Заради скритите мнения вероятно и делът на подобни схващания е по-голям.
За 25% не е нормално мъжете да плачат. При мъжете темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу. Около две трети от българите са съгласни, че при проблем, най-добре е да се търси специалист по психологическа или психиатрична грижа.
Отношението към психичното здраве зависи от качеството на живота, групите с по-висок жизнен статус могат да си позволят внимание към темата. Съвременният начин на живот прави така, че стресът и тревожността във все по-голяма степен се възприемат като системен проблем, а не просто като емоция.
41% от респондентите заявяват, че познават хора, които страдат от психични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др. Две пети от пълнолетното население на страната смята, че се е срещало по един или друг начин с проблема.
Така зададен въпрос помага и за по-спокоен отговор сред хора, които сами страдат (или смятат, че страдат) от психични разстройства.
Колкото по-висок е жизненият стандарт и образование, толкова по-вероятно е да си се срещал с леките психични разстройства. Възможно е да става дума за различна широта на кръгозора, респективно различна степен на осъзнаване и назоваване на проблема.
Възможно е също така, да става дума за по-висока степен на изложеност на проблема при хората с по-активен статус – заради динамика на живота, отчуждение и пр. Но все пак ролята на „големия град“ и „съвременния начин на живот“ не бива да се абсолютизира. Хората в селата също в немалка степен посочват, че познават хора с т.нар. чести психически разстройства – вероятно и заради по-малкия размер на общностите. Повечето жени – почти половината анкетирани, отколкото мъже признават, че познават хора с психични разстройства.
55% от анкетираните вярват във взаимопомощта, но немалък дял от 45% са скептични. Според социолозите, така хората отговарят индиректно и за самите себе си. Българите очевидно имат съмнения по отношение на мястото на хората с психични проблеми в обществото.
61% от запитаните смятат, че ако човек, например, пие антидепресанти, е добре да сподели с колегите си, за да помогнат. 39% са на мнение, че това е личен проблем и не бива да се споделя, мъжете смятат, че това е лична територия.
Най-лесно се разпознава шизофрения (93% отговори от типа „Да, психичен проблем е“), самонараняване (79%) и депресия (76%).
Следват състояния като хранителни разстройства, посттравматични стресови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и др. Разбира се, част от терминологията на практика подпомага и правилните отговори.
Около 1/10 от хората са склонни да определят тъга, носталгия и влюбване – които по-скоро не се възприемат като психични проблеми.
Хората с по-ниско образование и в по-голяма степен са склонни да не определят даден проблем като психично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката запознатост, а от друга – на по-различните възгледи, изградени въз основа на по-различен начин на живот.
63% от анкетираните смятат, че хората с различни зависимости (алкохол, наркотици и др.) всъщност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга опция – те просто нямат достатъчно силна воля.
37%, избиращи „липса на воля“ са важен за отбелязване обществен симптом за възможно пренебрежение към зависимостите като реален проблем на психичното здраве.
Групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен казват „просто нямат воля“. Този тип отговори са и „по-мъжката“ гледна точка.
Като цяло, наблюдава се по-скоро убеденост, че различните зависимости могат да бъдат преодолени. Разбира се, следва да се отчита и инерция и социална желателност в отговорите. Например, 77% намират, че зависимостта от храна може да бъде преодоляна, от цигари – 76%, от алкохол – 61%, от хазарт – 48%.
Когато става дума за зависимост от наркотици обаче, делът на оптимистите е по-малък от този на песимистите: 42% срещу 47%. Очевидно, тъкмо наркотиците са възприемани от обществото като „истинска зависимост„. Както се вижда обаче, що се отнася до другите възможни зависимости, те явно се подценяват.
Хората с по-благоприятен статус смятат, че различните зависимости могат да бъдат преодолявани. 65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Естествено в тези отговори се разчита и голяма доза декларативност.
Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или другите опции. Видими са разликите в отговорите при групите в различните образователни и подоходни нива – позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-лоша жизнена перспектива.
Поставени в условна ситуация – ако, например детето им прояви проблем в развитието си – близо половината от запитаните избират опцията „специалист“. Останалите или биха потърсили близки, или се колебаят кой е правилният подход. Въпросът е преди всичко експериментален и разкрива по-скоро обществени инстинкти, отколкото детайлна картина.
Родителите са и по-склонни да се доверят на специалистите. По-възрастните респонденти в по-голяма степен в сравнение с други групи биха предпочели да изчакат детето да надрасте проблемите. В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които ще приемат мнението „да се ходи на психолог е проява на каприз„.
Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. 13% приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.
Между 10 – 25%, който реагира на различните индикатори по-скоро консервативно. 25% приемат твърдението, че хората с депресия, просто трябва да се стегнат. Останалите 75%, разбира се, са на обратното мнение и приемат, че хората с депресия истински се нуждаят от помощ. Но наличие на една четвърт пренебрежителни отговори е свидетелство за определени нива на неразбиране.
18% ще кажат, че хората с психични разстройства като депресия и тревожност е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% съвсем сериозно приемат иначе шеговитото твърдение, че всякакви психични проблеми, се решават с една ракия и малко повече сън.
Също 18% определят опита за самоубийство като грях (докато останалите все пак го намират за знак за проблем, а не за грях), което се равнява на близо милион пълнолетни българи. 16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. 25% ще кажат, че не е нормално мъжете да плачат, а останалите казват, че не мислят така.
