Днес на преден план излиза профилът на "вечно негласуващия“ – този, който избра пасивността като форма на бунт. Но каква е цената на това мълчание и какво всъщност ни казва законът за него?
Психологическият портрет на негласуващия българин често е изтъкан от парадокси. Това е човекът, който е най-активен в критиката към държавата, но най-дистаниран от процеса на нейната промяна. На българина днес му липсва не информация, а усещането за представителност. Когато не откриваш себе си в нито едно лице на плакат, апатията става защитна реакция.
Проблемът е, че в демокрацията празно пространство няма. Негласуването не е "наказание“ за политиците, а по-скоро бягство от отговорността, която по-късно се трансформира в добре познатото ни "мрънкане“.
Много хора вярват, че опцията "Не подкрепям никого“ е техният начин да "бият шута“ на статуквото. Тук законът е категоричен и е важно да знаем фактите:
Валидност: Тези гласове са действителни. Те се броят при определяне на избирателната активност.
Тежест: Въпреки че са валидни, те не участват при разпределението на мандатите в парламента. Те не помагат на никоя партия, но и не пречат на влизането на по-малките формации, защото не се броят към базата, от която се изчислява 4-процентната бариера.
Резултатът: На практика гласът "Не подкрепям никого“ е морален жест. Той казва: "Тук съм, искам да гласувам, но не ви харесвам“. Реалното му отражение върху управлението обаче е почти нулево.
Това, което липсва на българина, за да отиде до урната с ясни убеждения, е доверието, че неговият глас е личен инструмент, а не просто бройка в статистиката.
"Мрънкането“ е право на всеки, но е много по-сладко, когато знаеш, че си опитал да промениш посоката. Изборът "не гласувам“ просто прехвърля вашето право на глас на някой друг – някой, който може би има много по-различни убеждения от вашите.
Днес е ден за действие. Изборните секции отварят точно в 7:00. Бъдете там – не заради тях, а заради себе си.
